.svg)
След като за пореден път зави зад някаква сграда и не откри нито стареца, нито каквато и да е следа от него, Мико най-накрая започна да усеща как гневът ѝ се изпарява. Или поне част от него. На негово място постепенно идваше умората. Тя забави крачка. Какво изобщо правеше? От няколко часа се намираше в някакво гигантско казино насред морето, беше изпила повече алкохол отколкото през целия си живот, беше спечелила цяло състояние на зарове, подпалила беше човек, който вероятно беше опасен престъпник, а сега обикаляше улиците в търсене на старец, когото дори не познаваше. Колкото повече мислеше за това, толкова по-нелепо звучеше. Може би беше време просто да се прибере. Или поне да намери място, където да преспи и да се занимава с всичко това на сутринта. Именно тогава се блъсна в нещо твърдо като каменна стена.
- Уф... - Мико залитна назад и едва успя да запази равновесие. За момент беше убедена, че се е ударила в стълб или част от някоя сграда. После вдигна поглед. И осъзна, че "стълбът" носеше слънчеви очила. Белокосото момиче замръзна за миг. Инстинктите ѝ веднага започнаха да крещят, че този човек не е случаен минувач. Особено след начина, по който се беше заковал точно на пътя ѝ. Лявата ѝ ръка неусетно се приближи към джоба, в който лежеше талисманът, но не влезе вътре.
- Кой сте вие? - попита тя предпазливо. Погледът ѝ бързо обходи улицата зад него, търсейки възможни изходи.
- Вижте... нямам лоши намерения. Просто исках да се прибера вкъщи.
Въпреки думите си тя не сваляше гарда. Нещо ѝ подсказваше, че хора като този не се появяват случайно. И ако се окажеше, че е поредният човек, изпратен да я спре тази вечер, Мико вече беше решила, че следващия път няма да чака някой друг да се погрижи за останалото.
