Курошима: X133/X134

[Shen Lee]

...

Октавия имаше затруднение да избута Харусе, без негово желание(всъщност той не мръдна и на сантиметър), но след няколко секунди той реши да я остави и се обърна към своята стая, прибирайки катаната си в ножницата й. Не й пожела успех или нещо подобно, но все пак я удостои с един последен поглед преди да я остави сама за нощта.

---

...

Дийтхелм не се опитваше да настигне поелата напред Мико и просто заключи портала с картата си. Е, пожела й приятна нощ преди да го направи.

Колкото до самия й сън - Мико нямаше особен проблем със заспиването. Щом се просна на леглото цялата умора, която й се беше насъбрала я удари наведнъж и вероятно не мина дори половин минута преди тя да се унесе.

Мико се намираше в безкрайна пустош. Сухата земя беше изпълнена с безброй пукнатини. Тя знаеше, че накъдето и да тръгнеше нямаше да открие никого. Беше сама в този свят. Е, всъщност имаше едно същество освен нея, но то не можеше да се смята за човек. Тя знаеше кое е то и никак не го харесваше. То живееше в пещера на изток. Колкото до другите посоки - тя винаги можеше да поеме по тях, и всъщност го предпочиташе пред това да влезе в територията на Каге.

Мико Затсуне:

Задача: Победи гигантския мутант/Изпълнена
Опит: +200

[Miko Zatsune]

Мико дори не усети колко бързо се унесе и вече сънуваше. Когато отвори очи тя се намираше на съвсем различно място. Теренът на който се намираше беше безлюден, а земята се състоеше от огромни пластовете между които имаше пукнатини, изглеждаше сякаш всичко е опустошено от апокалипсис или нещо от сорта. Бризът леко развяваше косата на момичето, обаче тя беше толкова лека, че дори не го усещаше. Затсуне се огледа наоколо. Това определено не беше нейния свят, тъй като тя знаеше, че се намираше в леглото, за това сметна, че е само някакъв сън.
"Не искаш да знаеш къде свършват останалите...!?" Бяха единствените думи, които й идваха на ум. Всъщност, искаше да знае, отново защото беше много любопитна. Тя погледна към ръцете си, за да ги фокусира, което беше първото нещо, което й идваше на ум докато сънуваше. Направи го за да получи пълен контрол върху себе си. В този момент, за нея нямаше значение дали сънят й беше добър или лош, за това тя започна да ходи напред към безкрайната пустош. Всъщност, всичко изглеждаше като един мираж, но в същото време беше толкова осезателно, че Затсуне нямаше как да не обърне внимание, и да открие повече отговори, тъй като шестото чувство й подсказваше, че знаеше накъде отива, и колкото и да не й хареса, набра нужните вътрешни сили, за да посрещне последствията.

[Octavia]

...

Сещате ли се чувството, когато някой направо ви изсмуква въздуха от белите дробове. Е това правеше Харусе с Октавия. Цялото му присъствие я притесняваше. Та той беше по-объркващ и от преведените приказки на Братя Грим. Ужасен. Просто ужасен.
Е поне сега Октавия се отдъхна и пак за гледа в оръжията. Повечето не ги разбираше. Не беше чела за тях или пък мислила, че ще види на живо. Но имаше и такива, които все пак разпознаваше. Затова когато стигна до няколко шурикена и куная въздъхна. Взе по един от всяко оръжие и седна на земята. Нареди ги пред себе си и първо хвана един кунай. Внимателно развърза косата си. Хвана един кичур и го метна пред нея. Е поне си намери цел. Макар и сама да си е мишена беше малко странно. Затова тя само погледна кичура и когато той леко се издигна хвърли куная ... не толкова право към него. След като падна на земята Октавия хвана един шурикен и направи същата макар и този път малко по точно. И така докато не почна да ги събира и отново. Общо взето само си играеше, докато не реши, каква щуротия да направи.

[Shen Lee]

...

Октавия можеше да избере къде-къде по-добра цел от собствената си коса, но може би Харусе щеше да се ядоса, ако одраскаше стените. Точността й всъщност не беше забележителна, така че може би беше добре, че е сама в помещението.

---

...

Пътят на Мико беше сякаш безкраен. Това не означаваше, че разстоянието, което изминава не прави значение - пейзажът около нея се променяше. Понякога изкачваше хълмове, друг път се спускаше в низини. Всъщност тя не беше сигурна къде точно се намира - или по-скоро, кое беше било това място преди да го застигне апокалипсиса. Тя не познаваше света извън лабораторията и това че не четеше книги допринасяше за липсата й на знания.

Нещо отличително тук беше, че убитата слънчева светлина не нагряваше особено въздуха и земята. Но дори при това състояние, приближаващият залез на слънцето започна да тежи на съзнанието на Мико. Постепенно тя започна да обръща внимание на дупките в земята, които водеха към не особено обширни пещери. Спомни си, че там се криеха злонамерени чудовища, които излизаха през нощта и търсеха живи същества, въпреки че отдавна не бяха останали такива в този свят. Ако им станеше жертва, тя нямаше да умре, но щеше да се превърне в една от тях. Това всъщност би било по-лошо от смъртта, защото тези същества бяха бездушни и не проявяваха знаци на разум освен агресията си.

[Octavia]

...

Често когато намериш нещо толкова тъпо за правене, че чак да ти доспи времето минава доста по-бързо. Разбира се не може да се сравни с това, когато правиш нещо изключително приятно, но все пак беше приемливо. И точно така Октавия не усети кога беше заспала облекнала се на поставката за оръжия. И докато това траеше косата и от време на време се мърдаше сякаш и тя дишаше.
Истината беше, че я беше страх от собствените и сили. Та кой би искал части от тялото ти да се държат като живи, при положение, че не би трябвало да се мърдат самостоятелно. Затова и завиждаше на онези деца, които притежаваха нещо, което не се виждаше, но пък от друга страна беше свикнала вече да се грижи за собствената си коса и не и правеше толкова голямо впечатление.

[Miko Zatsune]

Мико продължаваше напред сред изменящият се терен, а нещата наоколо започнаха да стават "прекалено призрачни" за нея. Оказа се, че тези дупки които бяха в земята всъщност са свърталища на неорганични същества. Тя не знаеше наистина какво всъщност бяха те понеже не наблягаше много върху четенето на книги, но е виждала такива и друг път, когато беше сънувала. Често се появяваха в сънищата й, тъй като повечето от тях бяха ясни и за това тя можеше да ги различи. Мико не се съмняваше в себе си и беше уверена. Не много отдавна, когато един такъв носещ се във въздуха силует я беше хванал, караше тя да изпитва страх, но за щастие тя успя да го превъзмогне, без да се налага да се събужда със сънна парализа. Тези гадини най-вероятно бяха навсякъде и няма да е чудно ако са били пречки за някои други хора. По принцип в сънищата си Мико се отърсваше от излишни мисли, но се е научила как да използва интуицията си, която й подсказваше да продължава напред, без да се заглежда много в пукнатините по земята, понеже така би могла да привлече внимание към себе си и да се превърне в жертва на тези "прозрачни летящи рокли", както всъщност беше може би точния начин по който можеше да опише тези безтегловни обекти. Това за нея нямаше значение в момента. Лошото беше, че залезът оказваше някакъв натиск върху съзнанието й и това пречеше да бъде адекватна. Нещо обаче подсказваше на Затсуне, че сънят й нямаше да свърши толкова бързо, а на нея винаги й беше интересно "сцените", в които попада да продължат да се развият до края им. С текущото състояние на съзнанието й, момичето беше привикнала към странните неща които се случваха в главата й когато спи нощем.

[Shen Lee]

...

- Ставай.

Харусе удари с ножницата си земята до Октавия, стрескайки я от не толкова дълбокия й сън. Всъщност тя беше спала доста лошо. По някое време се бе свлякла напълно на земята и бе настинала. Цялото й тяло я болеше, а главата й тежеше направо нетърпимо. В момента й се искаше само да умре.

- Защо остана да спиш тук - зададе Харусе въпрос с гръб, докато прекосяваше разстоянието към изходния портал, след като тя кихна лошо.

---

...

Мико не знаеше колко време бе минало, откакто падна нощта. Всъщност зората вече пристигаше в небето. Тя бе стигнала пред огромен каньон. Долу лежаха руините на древен град. Едва ли можеше да слезе там безопасно, дори това да беше сън.

[Miko Zatsune]

Мястото беше напълно непознато за момичето. От някаква безлюдна земя в която преобладаваха грозни, неорганични създания, сега се озова пред древни руини. Разбира се, тя не можеше да прецени колко голяма беше опасността да слиза там долу, но щом сънят й я отведе до тук, сигурно има някакъв смисъл. Всъщност, това приличаше повече на видение, отколкото на сън, защото Мико усещаше случващото се сякаш е истинско. Трудната част, за която трябваше да се замисли дори във сънят си е как да стигне до този древен град, защото нямаше голяма опция. Прибегна до мисълта че това е "просто сън" и понеже щеше да вземе драстично решение, си пое дълбока въздишка. След това направи нещо напълно нелогично и понечи да скочи от мястото на което се намираше. Онова от което Мико не се страхуваше бяха височините, а и освен това ако наистина не можеше да контролира скоростта на падането си, поне щеше да се приземи със стил, използвайки атлетизмът си. Как можеше да си го обясни...!? В този момент, тя наистина повярва, че може да лети. В повечето случаи, това работеше. Ако беше неуспешно, най-малкото което е, щеше да се събуди заради адреналина, но тя наистина даде всичко от себе си да го превъзмогне и да приеме всичко с лекота, и ако по някаква случайност успее, да разгадае какво всъщност представлява този древен град и каква е ролята му, въпреки че шестото й чувство казваше, че може би Каге беше свързан някак си с тази местност. Онова, което не можеше да разбере е какво всъщност търсеше тя тук!? Не беше чак толкова отчаяна, че да се среща отново с него. Нито пък изгаряше от желание. Да приемем, че може би отново го само заради любопитство, или пък всичко това беше чиста случайност. Каквато и да беше причината, може би щеше да се изясни и на самата нея скоро.

[Shen Lee]

...

Мико усети как пада към смъртта си. Въпреки, че осъзнаваше, че се намира в сън, тя не можа да си придаде умение, с което да лети, или дори просто да забави падането си. Тя се разби в дъното на каньона като торбичка изпусната от висок етаж на небостъргач.

Момичето се събуди в стаята си. Нямаше прозорци, така че се наложи да погледне към електронния часовник на стената за да разбере времето - 6:40. При положение, че беше заспала рано вчера, бе прекарала в сън, но въпреки все още се чувстваше... не като пребита, ами като убита. За щастие й се полагаше сън поне до 08:00, така никой нямаше да нахлуе скоро в стаята й.

[Miko Zatsune]

След като не можа да превъзмогне адреналина, или нещо не й достигна, Мико се събуди, и се надигна в седнало положение, хванала се за главата. Беше задъхана и всъщност й стана горещо, но това по-скоро създаваше някакъв комфорт, който я принуждаваше да се върне да спи. Но какъв беше смисълът да се връща, след като Затсуне беше свикнала да става рано сутрин, предполагаше че вече навън беше зазоряване, но не можеше да каже точно, тъй като нямаше часовник. И може би премисли преди отново да се повтори, понеже не беше светла идея. Какво по дяволите беше този сън!? Беше толкова реален....след като го изпита, тя изобщо не беше свежа, но все пак предния й ден беше доста мрачен и може би това оказа голям натиск върху нея. Момичето се изправи от леглото си. След което реши да си направи една сутришна гимнастика, за да се подготви за идното предизвикателство. Реши напълно да забрави за по-голямата част от случилото се и да се съсредоточи върху новия ден, както и да се стегне малко, иначе нямаше да може да преживее изпитанието, през което трябваше да премине, защото все още взимаше на предвид думите, които й изрече Дийтхелм за лека нощ. Упражнението й не представляваше нещо специално. Целта беше главно спомагането да си раздвижи тялото. Изпъваше ту единия си крак настрани, ту след това другия последователно, като се прикрепяше с ръцете за двете страни на бедрата и леко разтърка и тях в процеса. След това пък застана в изправено положение и започва да изпъва ръцете си една след друга нагоре, и настрани. Това помагаше също тялото й да бъде в изправена форма. За последно, тя пак легна на земята за да направи двадесет коремни преси. Същото се отнасяше и за лицевите опори, които последваха след тях. И за последно, момичето застана в йога позиция по средата на стаята си, събирайки дланите на двете си ръце пред нея, затваряйки очи. Отърси се от всякакви негативни емоции и мисли за да стабилизира психиката си. Обикновено само упражненията й отнемаха около два часа, но поне си изчерпа времето, подобрявайки се, а не както повечето други деца да стои в безделие. Дори без демоничната си форма, Затсуне трябваше да бъде по-добра и по-силна. Това я правеше по-силна от останалите и помагаше да оцелява през тренировките. За Мико, да бъдеш силен психически не беше достатъчно, трябваше и физически да изглежда добре, тоест, най-малкото което е, да има баланс между двете. Не биваше да позволява само фактът, че се чувстваше уморена след като се събуди, да я смачка.

[Octavia]

...

Тъкмо поредното зло зайче с остри зъбки си играеше около Октавия, когато изведнъж, от ничия земя се появи земетресение и я събуди. Тя погледна злобната фигура над себе си и за пръв път поиска да се върне при злите зайчета. Те изглеждаха по-мили от Харусе. Ако не друго те нямаше да я карат да се бие срещу тях без да и покажат поне как да се защитава, но какво да се прави. Не случваше на надзиратели.
-Не е като да мога да си отида в стаята. - отговори на въпроса Октавия и го проследи. Обаче не и беше за пръв път да настива по този начин. Просто трябваше да стисне зъби и да го изтърпи, както и тежестта на косата си, и постоянните изследвания и взимане на кръв. Просто нищо ново.

[Shen Lee]

...

- Вземи ги - каза Харусе и подаде на Октавия три ампули, които извади от кой знае къде. - Няма да издържиш дълго навън в това състояние.
Харусе й връчи също така два пистолета H&K P8, изглежда запознат с това, че тя бе умела с огнестрелните оръжия.
- Искаш ли хладно оръжие в допълнение? - попита я отговорникът й, като изглежда това беше последното нещо, което трябваше да бъде уредено преди да напуснат.

+2x H&K P8 пистолета
+6x 9x19mm пълнителя

---

...

Бяха минали само няколко минути след 08:00, когато индикаторът на портала извести Мико, че има посетители. Зад вратите му се показа Дийтхелм, който не я изненада особено и още някой, непознат, облегнат на стената в другия край на коридора.

- Значи вече си будна? - подзрави я с реторичен въпрос Дийтхелм. - Исках да те запозная с човека, който ще тренира бойните ти умения в следващата една година.

[Octavia]

...

Момичето стоеше и гледаше с широко отворена уста пред оръжията. Досега никой не и се беше доверявал да и даде толкова лесно дори кухненски нож, а да не говорим за истинско огнестрелно оръжие. Освен разбира се когато се упражняваше и то под зоркия поглед на поредния надзирател.
-Аз ... аз ... - направо беше изгубила дар слово. Само внимателно хвана двата пистолета. Единия разбира се остави на близкото място и започна да изучава първия. Беше сравнително лек. Чувстваше го добре. Момичето внимателно махна предпазителя и за момент го насочи към едно от оръжията на Харусе. Не стреля, а просто искаше да види дали чувстваше добре самото оръжие. Накрая отпусне хватката си и оръжието се завъртя на показалеца и. Тя сложи предпазителя и погледна Харусе.
-Благодаря. - беше единственото, което каза, но тогава Стражът и натика ампулите в гърлото. Съвсем беше забравила за това, все пак еуфорията от новите играчки я беше повлякла в друга страна. Накрая тя се огледа и взе два ловджийски ножа, които допълваха този тип оръжия добре. Все пак ставаше дума за оръжия, който могат да се ползват и в ръкопашен бой, затова двата ловджийски ножа и се сториха добра идея.
-Готова. - каза малко несигурно, но се опита да се надъха и да си поеме въздух. - и ще може ли да ми кажеше горе долу, какво ни чака навън?

[Miko Zatsune]

След като вече се преоблече с подходящи дрехи, Мико си сложи черните кубинки които ползваше по време на битка. Точно след като се обу, тя погледна настрани когато индикатора светна и пред портала се появи Дийтхелм, който й каза че е време да я запознае с новия й треньор. Според Мико той не беше особено необходим, защото тя имаше навика сама да се обучава, и за това не прояви особен интерес към изказването на Дийтхелм. Обаче, след миналата вечер, когато онзи тип се изпречи на пътя й, тя все още не беше забравила колко голяма беше разликата между силите им и трябваше да се примири. Не би могла да го надскочи ако някой не й покаже пътя. Не, че точно този щеше да й помогне за целта, но все с нещо можеше да бъде полезен. Момичето се изправи от мястото си и тръгна да излиза от стаята. Тя напълно игнорира квесторът си, който беше доста шумен сутринта и тази негова черта й досаждаше. Така, че Дийтхелм трябваше да се отмести и да й направи място. Когато премина покрай него, тя застана срещу мъжът, който стоеше в другия край на коридора, и се поклони приветливо.
-Мико Затсуне. За мен ще е чест да се обучавам от вас. - представи се Мико насреща му, и направи типичната си фалшива усмивка. Разбира се излъга, че имаше някакво уважение към човека, но обикновено трябваше да го впечатли с "добрите" си маниери, ако искаше той да й се хареса и да не гледа към нея с лошо. Тя се взря към него с кърваво-червените си очи, опитвайки се да направи контакт, но малко се разочарова от това че той носеше слънчеви очила.

[Shen Lee]

...

Харусе не беше отговарял на този въпрос, когато тя го беше задавала по-рано, но сега не се забави, преди да го направи. Изглежда тя просто не беше уцелила правилният момент по-рано.

- Докато сме в близост до лабораторията нищо особено опасно. След като се отдалечим достатъчно, може да се сблъскаме с мутанти бродещи в горите.

Двамата напуснаха отделението на Харусе, готови за път. Порталът се затвори зад гърбовете им, като като флаг за сбогуване. Двойката се запъти по коридора, който в края на крайщата се превърна в пътя към изхода от лабораторията.

Плъзгащите се врати на самият изход се отвориха толкова лесно, че на Октавия й се стори почти нереалистично. Охраната не им обърна особено внимание. Пред двойката се отвори широко асфалтирано пространство, незаградено от решетката на площадката, на която децата излизаха за да социализират и получават доза слънчева светлина.

+2x Ловен Нож

---

...

- Здрасти, хлапе - каза с дълбок глас треньорът й. - Наричай ме Дирк.

- Ще провеждаме тренировките сутрин, така че предлагам направо да се отправяме към площадката - "Дирк" изглежда не си губеше времето.

[Miko Zatsune]

Мико наклони глава настрани, сякаш не възприе този човек на сериозно. "Значи с нищо не е по-различен от останалите." За малко, тя да си промени настроението и външно, но по-скоро го запази за себе си. "Отрепка." Една дума беше достатъчна да го опише. Затсуне мразеше хората, защото повечето бяха с високо самочувствие като Дирк. Освен това никак не й се нравеше как я третират и заради това в случая тя беше нещо като аутсайдер. Въпреки, че вече не й правеше особено впечатление защото беше започнала да свиква, но едва ли щеше да е за дълго. Поне докато не й падне пердето. Наистина ли щеше да взима заповеди от него!? Едва ли щеше да спазва всичко, или пък да го опази ако му опрат нож до гърлото. За сега обаче трябваше да се придържа към плана. Въпреки, че след преструвката, която Мико направи, лицето й внезапно замръзна и пак стана мрачно, тя се съгласи с него:
-Добре тогава, Дирк. ТИ водиш! - отвърна тя с надут тон примесен с ентусиазъм. Детето даваше всичко от себе си да се държи добре, поне към треньора си. Рядко се случваше Мико да се обръща към някой на "ти". Обикновено използваше официална форма, но това беше само за пред определени високомерни личности или такива, към които имаше по-изискателен вкус. Мико не знаеше дали изобщо можеше да общува с него нормално, а как ли щеше да го изтърпи цяла година!? Не, това беше невъзможно. По-скоро щеше да прави всичко на свой акъл, и когато дойде подходящото време, най-вероятно щеше да се "сбогува" с него. До толкова й падна в очите, че вече започна да крои смъртни заплахи към него. Ако беше безскрупулен колкото Мико, може би щеше да му направи компромис, но за момента самоличността, която се криеше зад името "Дирк" беше поставена под един голям въпросителен.

[Octavia]

...

Още с споменатите мутанти я отказа и сега момичето мислеше само как да се върне. Всъщност на няколко пъти се спираше, но Харусе я поглеждаше злобно и като послушно кученце тя заставаше зад него. И така до самата светлина в края на тунела.
Когато и последната врата се отвори Октавия премрежи очи, защото светлината и идваше в повече. Накрая когато свикна погледна към това пред себе си. Направи една крачка и се огледа. Имаше някаква пътека, но нещо липсваше. Опитваше се да си спомни, но не и се получаваше, докато не претърси целия си капацитет от видени неща на тоя свят, за да открие, че няма мрежа. Това накара Октавия да наклони глава настрани и да погледне малко тъпо. Защо нямаше мрежа? Не беше ли по-безопасно с нея? Е явно тук правилата бяха различни.
Тя направи още една крачка и стъпи на асфалта поглеждайки към краката си. Беше странно, но си спомни как в една книга един от главните героите казва на друг, второстепенен да го измъкне от някакво място, където има само тъмнина и обясняваше, как свободата е на една крачка разстояние, само да поиска да я сграбчи.
Октавия продължи да оглежда всичко, за да не се случи така, че като види мутант нещо да и направи впечатление и да си иде без много, много да е живяла. И така момичето попиваше от непознатите земи като гъба. Опитваше се да запомни възможно най-много, за да няма, какво да и липсва ако пак я направят ценен актив. Не че нямаше да направи всичко възможно да ги опровергае.
И все пак видяното и вкусената леко свобода беше сигурна. Такива като нея нямаха място на тези места. Живеещи в изолация от самото си създаване, превърнати в по-човечни мутанти те самите не разбираха, че това място ги пазеше пред това да ги обрича на смърт.
След няколко минути вече напълно незаинтересована от случващото се около нея Октавия тръгна зад Харусе и се оглеждаше, не за чудатостите на света, а за потенциален мутант.

[Shen Lee]

...

В началото пътя им беше сравнително еднообразен - асфалтирани площадки и пътеки, заобиколени от дървета и храсти губещи цветовете си в настъпилият есенен сезон. Всъщност нямаше особени знаци на опасност, но беше напълно нормално Октавия да получава пристъпи на безпокойство, като се има предвид, че никога не се беше намирала в безкрайно отворено пространство. Харусе не обръщаше особено внимание на държането й. Последната пътека по която завиха ги отведе до изглежда огромна област, приличаща на гора, оградена от висока телена ограда.

Пред входа стояха двама Стражи, които козируваха на Харусе и им позволиха да преминат, заключвайки вратата след тях. Офицерът ги погледна остро с края на окото си и те се извиниха, обяснявайки, че това е протокола заради опасностите отвъд тази точка. Той не каза нищо и продължи напред с Октавия, влизайки дълбоко в гората.

- Бъди нащрек - проговори на момичето за първи път, откакто излязоха, Харусе.

Гората беше още едно ново преживяване за Октавия. Тя рядко беше виждала особено много зеленина в Лабораторията, но сега беше обградена от зелено море.

- Можеш ли да ги усетиш?

Не беше ясно какво точно визираше във въпроса си Харусе. Сетивата на момичето бяха пренатоварени не просто от обстановката й, но и от това, че способностоте й бяха неограничени още от вчера.

---

...

Двамата минаха през обичане за лабораториите лабиринт, докато най-накрая не стигнаха до отделенията на стражите, доколкото Мико можеше да предположи, от това което знаеше за мястото. След два завоя и дузина входове към отделения, най-накрая стигнаха до портал, който Дирк отвори с карта за достъп.

Двамата влязоха в обширно правоъгълно помещение. Всъщност по-правилно щеше да бъде да се нарече зала. Когато стигнаха до центъра му, Дирк се обърна към Мико:

- Нападни ме с всичко, което имаш.

Лесно да се каже, но Мико не притежаваше способностите си в момента, а треньорът й щеше да бъде наистина труден опонент. Ръстът му беше висок, а формата му - здрава. В лявата страна на колана му беше затъкнат нож. Разстоянието между тях беше около три метра.

[Miko Zatsune]

Дирк имал поне чувство за вкус в избирането на терена. Мястото беше обширно, така че и момичето получаваше свобода да изпълнява нейните "шиненигъни". Само не и този път, защото в момента не можеше да използва силите си, понеже след като веднъж се изчерпа изискаше определено време за да се възстанови в предишното си положение. Затсуне не знаеше срещу какво щеше да се изправи. Дали отново бяха някакви зли кучета или пък гиганти!? Внезапно, мъжът пред нея се обърна, и това я накара да се спре. След като получи отговорът си на нейно вътрешно колебание, Мико едва не сдържа смехът си. Дирк щеше да бъде нейния противник в тази тренировка!? Със сигурност този ден щеше да бъде доста по-добър от миналия й, след като го започне със сритването на задника му, тъй като той наистина й беше направил лошо впечатление по-рано и всъщност буквално си търсеше пердаха. Срещу такъв като него, тя дори не би си помислила да влиза в демоничния си режим, понеже ако го беше направила, Дирк най-вероятно щеше да остане без глава за части от секундата. "Нападни ме с всичко което имаш." - изрецитира го дословно в съзнанието си. Все едно че в момента разполагаше с нещо, което щеше да й помогне за това. Е, поне й повдигна настроението, ако не друго. Единственото нещо, което Мико не беше изгубила в момента, може би беше нейния усет за битка. Вглеждайки се по-отблизо в него, тя забеляза, че беше препасал нож в коланът си. Нямаше да е зле ако се опита да го присвои и да го използва срещу него самия. "Прекалено е хубаво за да е истина." Съмняваше се, че ще стане толкова лесно. Все пак треньорът й също беше здрав. Но тук не беше мястото Мико да се страхува, също, защото тя беше тренирана да се изправя срещу какви ли не заплахи. Поне този път разликата в размерите не беше толкова голяма, и Мико имаше по-голям шанс да го повали. Тя набързо загря, правейки последователно в кръг по земята със стъпалата на краката си, завъртайки ги в 360 градуса. Мико реши, че не трябва все пак да подценява противника си, който и да беше той, а тя не знаеше дали той наистина беше сериозен или не. И така, тя направи първата си стъпка към него, затичвайки се. След това щеше да скочи към него, хващайки се с лявата си ръка през главата му, и да му натресе няколко удара с лакът право в главата му с другата си ръка, като щеше да използва инерцията, която беше набрала, за да изблъска тялото си във него, така че със тежестта си (която не беше повече от неговата но пак щеше да е в бонус) плюс мощните лакътя/юмруците които щеше да тръгне да му забожда, да го свали на земята. За сега това беше планът й, освен, че ако успее да го повали трябваше да конфискува оръжието, което опонентът й притежаваше.

[Shen Lee]

...

- Няма да стигнеш далеч с толкова предвидими движения - каза Дирк, докато Мико тичаше към него.

Въпреки думите му, по лицето му се изписа мигновена изненада, когато Мико скочи високо във въздуха. Той запази самообладание обаче и в същият момент пристъпи една крачка напред с левият си крак. Така тя внезапно изгуби дестинацията си, понеже сега не можеше да се улови за главата на Дирк.

Но това не беше единственият й проблем. Крачката на Дирк се превърна в атака, когато той започна изпълнява десен ритник, обръщайки се обратно на часовниковата стрелка. Най-лошото беше, че Мико не можеше да отбегне по никакъв начин във въздуха.

Дългият ритник на Дирк я удари в гърдите и я отблъсна назад. Тя се приземи лошо по гръб, на косъм от това да си счупи врата. Заради начина по който се беше разиграла ситуацията, нейните акробатични умения бяха напълно безполезни.

- Основно правило е да използваш въздушните атаки с повишено внимание - каза вече изправеният Дирк, гледайки момичето на земята.- Не можеш да контролираш движението си във въздуха, което те прави напълно уязвима към непредвидени удари.