Не чак толкова стара къща

[Shen Lee]

Тази къща е собственост на наследник от Берлин, който няма интерес в живота в провинцията. Не отдавна той я даде под наем на овдовял баща й неговата дъщеря.

[Shen Lee]

Будилникът с гръмотевивчно силен звук събуди Октавия за поредна сутрин. Това означаваше, че тя има пет минути да се яви в склада, където щеше да започне всекидневната си сутрешна тренировка с Харусе. И от опит знаеш, че е по-добре да не закъснява. Закуска така или иначе нямаше да има, но ако бъдеше лишена от обяд, часовете до вечеря щяха да са мъчителни.

[Octavia]

Досаден, тик такащ, забиващ се в главата ти като чук звук успя да откъсне Октавия от един не толкова приятен сън. Напоследък все неприятни сънища имаше. Всъщност преди не сънуваше, но след новината, че всичките онези изследвания, игли, химикали са били само защото човечеството е решило да си играе на Господ и сега в нея живее живееше демон я накараха да сънува единствено кошмари. За това какво би могло да стане ако изгуби контрол. За това, че може да стане като онези неща на острова.
Казват, че страхът е най-примитивната човешка емоция. Проблема беше, че Октавия не я беше страх. Тя беше ужасена от това, което ще последва. Харусе се опитваше да я накара да повярва, че може да се контролира. Опитваше се чрез непосилни тренировки да и помогне с контрола, но защо тогава беше толкова трудно да му повярва. Разбира се, до голяма степен играеше и факта, че Октавия реално не вярваше дори на себе си.
Изправи се от леглото и побърза към банята. Със завидна бързина се оправи. Е разбира се до голяма степен и помагаха способностите. Вече можеше до някаква степен да контролира косата си, затова и беше станала крайно експедитивна в отношение събуждане-ставане-оправяне-обличане-бързане.
Погледна часовника си въздъхна. Оставаха и минута и четиридесет и пет секунди. Отвори чекмеджето и отвори един ръчен. Сложи го и се увери, че показват едно и също. Винаги го правеше. Сверяваше, че всичко е еднакво с това, което го беше оставила. Навик ако искате го наречете.
Слезе и влезе в склада. Погледна Харусе, които май не беше човек. Реално имаше чувството, че демонското изчадие е той, а не тя, но не трябваше да забравя мъдрите думи „Най-голямото зло са самите хора.“. Вдигна ръката си и я сви. Погледна часовника и установи, че успя да стигне с 3 секунди по-рано от нужното. Отново въздъхна и пусна ръката си, а сетне се приближи до Харусе.
-Какво ще правим днес? – попита го, както обикновено. Не че искаше да знае, но то това си беше изказване, което се превърна в нещо като „Добро утро! Дано спа добре.“ с времето. А и май и това беше навик.

[Shen Lee]

Харусе я изгледа по типично строго. Това, което правим всяка сутрин - тренировка. А за онова, след нея, ще мислиш като се сблъскаш с него.

Философията на Харусе, беше че най-доброто нещо, което можеш да направиш, когато станеш сутринта, е да започнеш с тежка тренировка. Според него това не просто увеличава способностите ти постепенно, но те "изостря" за целия ден.

Започнаха тренировката с дисциплинирано загряване на мускулите. След това Харусе каза на Октавия да вземе един от няколкото бамбукови мечове - "шинай", с различни размери, подпряни на стената на склада с върха надолу. Въпреки че тя не беше запозната с точната школа на меч, която Харусе употребяваше по принцип, тя разбираше, че той не й преподава ортодоксална японска фехтовка известна като "Кендо". Когато кръстосваха шинай, не просто нямаше забранени удари с меча, както в класическо Кендо, но дори ръкопашни хватки, удари и ритници бяха позволени.

Той нападна пръв със своя дълъг тежък шинай, чийто замах тя едва отбягваше или отбиваше всеки път. Харусе много добре преценяваше ударите си, така че да не надхвърлят границата на способностите й, но в същото време момичето щеше да си изпати ако се отпуснеше дори за миг.

След като приключи със защитата срещу първата му серия удари, дойде нейн ред да го нападне.

[Octavia]

Кърваво червените очи се забиха с дървеното чудо, което и след сто години да и повтарят как се казва нямаше да го научи. Разбирате ли, понякога беше лесно да се запомня информация, дори елементарно. От поредното съединение по химия, та чак до законите на физиката, но имаше и такива неща, които просто не бяха пропуснати да минат стената на знанието и си оставаха в краткотрайната памет. Просто бяха остане на произвола на един човешки ум, пък все тая дали ще го запамети човек или не.
Направи няколко кратки и отиде до стената, където бяха .. как им беше името ... шинай? По-скоро звучеше като име на чай, но това беше чисто и просто мнение на Октавия. Огледа ги добре. Подходящото снаряжение за битка с врага, в случая опитен, мистериозен, странен тип, с неясно минало и още по-неясни мисли си беше от значение. Пък и не искаше да вземе това да е по-тежко от нужното и да се озове на земята с болка в торса, защото някой горе е решил, че днес няма да и ден.
След 2 секундно гледане и много мислене хвана едно от всичките шинай на стената. Беше не много дълго, но и не твърде късо. И не тежеше толкова, че да я повали на земята. Всъщност то да го държи човек това чудо си беше като да вдигне една бутилка, нищо повече.
Пристъпи напред и хвана оръжието с две ръце. Застана така, че има достатъчна упора в краката, че да не вземе да падне още при първия удар, нападание или бог знае още какво. Отделно от това, стойката беше подходяща и тя самата да напада. Поне това се научи за всичкото време на едно и също.
Харусе нападна първи, което само накара Октавия да парира удари. Бамбуковите пръчки се удариха една в друга, а тази на Харуса малко дори се приплъзна. Това от своя страна накара Октавия да хвана малко по-здраво оръжието. Друго нещо, което научи за толкова време. Захвата, който упражнява трябва да е нито прекалено силен, нито прекалено лек. Просто ако се наблюдаваше дори едно от онези две явления следваше победа на противника, а в истински двубой и загубен живот.
Започна да отбива ударите му, като се движеше някак машинално, плавно и все пак с известна доза затруднение. Всеки път когато бамбуковите пръчки се удряха една в друга усещаше онази странна вибрация, която караше ръцете и да се разтреперят. И като включим факта, че държеше нещо в тях, чувството не беше от най-приятните неща на този свят. Реално това се равняваше с това да използва огнестрелно оръжие. Онзи откат, който имаше при пистолета, представляваше лекото вибрато, което се получаваше при всеки удар.
Той спря за миг, два, което само си беше покана този път тя да опита да нападне. Ще изключим, че ако в защита беше трагедия, тук беше катарзис. Поне в очите на Октавия изглеждаше така. Сякаш тия неща толкова силно отказваха да бъдат научени от малкото и мозъче, че накрая ставаше комично.
Застанаха в изправна позицията. Октавия бавно си пое дъх и погледна Харусе, който както обикновено не показваше грам емоции. Преди дори се беше питала дали може да показва нещо по-различно от агресия и чудене, но явно не. А и сега не можеше точно да мисли за такива щуротии.
Когато се почувства готова да го нападне, и да си повярва, че няма да свърши на земята и с някоя синка по тялото пристъпи с десния крак, докато надигна шинай-то и се отправи към гърлото му. Както и се очакваше Харусе го отби / защото ако не го направи, нямаше да е Харусе /, при което отби оръжието и надясно, откривайки чудесно главата, лявата страна на торса и както и едната ръка. Вместо да се отдръпне обаче, още с отбития удар Октавия се опита да го удари, този път от дясната страна на торса.
Бамбуковата пръчка, отново беше отблъсната, но отново в същият момент, тя смени мястото и се отправи към дясната страна на главата. И при поредното отбиване, този път дръпна шинай-я към себе си, а после го нападна към гърлото.

[Shen Lee]

Атаката на Октавия успя да стигне целта си. Факта, че успя да го направи, изглеждаше изненадващ, тъй като се случи за първи път. Миг след успеха си, тя разбра Харусе бе блокирал върха на бамбуковия й меч с лявата си длан. Кратко време, но достатъчно дълго за да се прояви естествената й реакция преди това осъзнаване. В света на този миг тя беше пронизала противника си в битка на живот и смърт, както Харусе описваше всяка една размяна на удари с бамбуковите мечове.

[Octavia]

Няколко мига просто стоеше. Без да помръдне. Без дори да осъзнава, че е задържала въздуха си малко повече от нужното в белите си дробове. Погледа и просто беше застинал и не издаваше нито една нотка на емоция.
Изтръпна. Пръстите на ръцете и се разтрепереха. Внезапно всякакви сценарии се преплетоха в съзнанието и. Забиваха се безцеремонно във всяка нейна гънка на мозъка показвайки и различни сценки от евентуални случки в близкото бъдеше. И най-лошото, което имаше във всеки един от тях ... беше това, че Харусе липсваше.
Усети как при мисълта дори за името на този индивид, предизвика горчиво усещане върху езика и. Умът и внезапно попадна в мъглявина и трезвите и мисли се превърнаха в една заблуда. В токсични игли, забиващите се безмилостно в съзнанието и. Пускаха своята отрова, бавно, мъчително. Пропивайки се във всяка тъкан. Във всяка кост от тялото и.
Вътрешно крещеше, но викът така и не стигна да види светлината на този така жесток свят. Беше безпардонно погълнат от тишината обагрила всичко наоколо.
Почувства се напълно изгубена, докато не осъзнава, че всъщност това си беше нормалното и усещане за света. Изгубено, изоставено, без цел. Затова и не и се занимаваше с нищо. Не виждаше смисъл в нищо, а най-вече в това някой като Харусе да си губи времето. А той, стража от глупавата лаборатория, беше се превърнал в малкото спасително поясче, което тя дори не осъзнаваше, че е там. Досега!
Пред очите и причерня, само за да се появи на ново, различно място. Само за да може да види задънените изходи на лабиринта, който представляваше собственото и съзнание. Всеки от тях беше осветяван от лампичка, която примигваше едвам, едвам. И не дяволския мрак, който цареше всеки път, когато лампичките над всеки изход изгасваха, я плашеше толкова, а тишината. Онази проклета тишина, която сега се беше извисила над пространството, където се намираше.
Секунда, или може би две, че защо не и цели три и отнеха да се върне в реалността. Пусна бамбуковата пръчка и само с една крачка застана непосредствено близко до Харусе. Истината беше, че дори не можеше да си отвори устата, че да го пита дали е добре или нещо такова. И само не знаеше защо, но просто главата и беше в блокаж.
И тогава го видя. Беше спрял с длан тази проклета, дяволска пръчка. Момент на облекчение премина през сърчицете и душата и. В следващият момент, без изобщо да и пука какво ще последва, Октавия го удари през врата и тръгна към входната врата.
-Няма да тренирам повече днес! – отцепи през зъби и тръшна вратата след себе си. Странно, но в момента хем му беше бясна, хем се радваше, че му няма нищо.

[Shen Lee]

- Реакцията ти е прекалено небрежна - каза Харусе малко след като сблъсъка им приключи. - Поразяващият удар не приключва, докато не видиш смъртта на противника си. Дори да е успешен. Хората не умират в мига, в който острието ги застигне. Не сваляй гарда си до последния момент.

След като разбра, че момичето не може да понесе стреса на ситуацията, той направи забележка с отношение, което не показваше, че е сбъркал някъде.

- Може да не харесваш конфликта. Но само силните могат да го избегнат.

Харусе облегна на стената тренировъчният си меч, с върха нагоре и се отправи към изхода на склада.

- Излизам и няма да се прибера до привечер. Нямаме продукти за вечеря, така че можеш да използваш случая да изследваш града.

[Продължение]