Мико усети как звукът на рева премина през нея още веднъж не като външен шум, а като нещо познато, което се опитва да се настани обратно в съзнанието си. Краката ѝ потрепериха за миг, едва забележимо, сякаш тялото ѝ си спомняше какво означава да стоиш срещу подобно нещо… или...дори възможността а бъдеш него!?
Дъхът ѝ се накъса не от страх, и не напълно, а по-скоро ехо. Пръстите на краката ѝ се впиха в снега под нея и тогава тя усети нещо. Не като мисъл, а като кратко отваряне. Момент, в който движението пред нея се подреждаше, в който движението дойде почти само.
Тежестта ѝ се прехвърли рязко напред. С внезапно движение тя загреба с крака дебел слой сняг от земята, като едновременно с това се снижи леко и използва инерцията на тялото си. С внезапно движение тя загреба с крака дебел слой сняг от земята, като едновременно с това се снижи леко и използва инерцията на тялото си. Без пауза, със същия импулс, тя изтласка снега нагоре и напред с рязък замах, насочвайки го към главата на съществото. Жестът не беше изобретен в момента - беше груб, директен, без излишна форма. Нещо, което тялото ѝ беше повтаряло десетки пъти под чужд поглед, докато не се превърне в навик. Ръката ѝ се вдигна инстинктивно, сякаш да подсили движението, докато снегът се откъсваше от земята и полетя в бурята. Без да чака, тя вече започваше да измества тялото си встрани. Кракът ѝ се завъртя в снега и вместо да отстъпи, тя използва движението, за да влезе рязко под различен ъгъл. Тялото ѝ се снижи още повече, почти залепено за земята, докато сменяше посоката. Разстоянието между нея и звяра се скъси за един миг. Без да спира, без да задържа движението, тя вложи инерцията в кратък, рязък удар - директен, без излишна техника, насочен към най-близката уязвима точка, до която можеше да достигне. Движението не търсеше толкова сила, колкото контакт. Още преди да се установи, тя вече се откъсваше от мястото.
Още докато се откъсваше от мястото, Мико не спря движението си. Кракът ѝ намери опора в снега под ъгъл, а тялото ѝ се завъртя рязко встрани, извън линията, в която бе влязла. Тя не се изправи, а остана ниско, почти приведена, със събран център на тежестта. Стъпките ѝ не бяха дълги. Къси, бързи, насочени - достатъчни да я изведат от мястото, където беше преди миг. Раменете ѝ щяха да се завъртят леко, така че тялото ѝ да не остава фронтално. Здравата ѝ ръка щеше да се вдигне близо до тялото, готова да реагира, докато погледът ѝ се задържа в периферията на звяра, без да се фиксира напълно. Тя нямаше да търсеше разстояние, а ъгъл. Още една крачка встрани - достатъчно, за да не бъде там, след като бе инициализирала първото си действала, тялото ѝ щеше да се стабилизира за миг и веднага отново да бъде в движение. Без да се задържа на място, Мико щеше да насочи движението си встрани и напред. Краката ѝ прорязаха снега с къси, бързи стъпки, без да търсят скорост, а контрол. Тялото ѝ остана ниско, приведено, така че всяко следващо движение да може да се промени без предупреждение. Погледът ѝ щеше да се измести не към звяра, а към мястото, където бе паднал младежът и тя нямаше да тръгне по права линия , вместо това избра ъгъл, който да я изведе странично към него, като избягваше мястото, където току-що бе действала. Всяка стъпка щеше да бъде премерена и достатъчно бърза, за да скъсява разстоянието, но без да губи опора в дълбокия сняг. Ръката ѝ щеше да остане близо до тялото, готова да се протегне, без да се разкрива излишно. Дългият празен ръкав щеше да се движи тежко покрай нея, следвайки инерцията. Дишането ѝ се изравни с ритъма на стъпките. Без да спира, тя следваше онова, което тялото й подсказваше, приближавайки се към момчето с цел да му се притече на помощ.
.svg)
