Епилог
Изрусеният великан се обърна изненадан от стълба експлозия, която освети хоризонта на площада зад него.
- Сериозно... Никой не би трябвало да има работа там в тази част на деня.
Истинските му заповеди бяха да "постави" експлозивите, когато нощта бе най-глуха. Но той бе решил да приключи работата си сега и да се забавлява по-късно.
- Пак ще ми трият сол на главата - русият мъж разроши косата си с досада. - Какъв лош късмет.
---
Момичето със зелена коса присви очи.
- Промяна в плановете?
Мъжът сви вежди зад маската, като в опит да прецени нещо на везна. Разбира се, зеленокосото момиче не можеше да види това. За нея той излъчваше стабилността на скала.
- Атентатът е безсмислен, ако целта ни е предупредена. Свържи се с останалите и им кажи, че се изтегляме.
Огромната фигура на маскираният обърна гръб на гледка на фестивала, миниатюрна в перспектива, сякаш вече мислеше и действаше по различен план. Тъмното му палто създаде впечатлението, че се сля с мрака на нощта пред себе си.
Зеленокосото момиче се намръщи. С огневата мощ на Занджи - и нейната собствена разбира се, нямаше нужда да бягат от задействаните мерки за сигурност. Всъщност бяха способни да изтрият целият център на града от лицето на света. Но сега не се намираха във войната от типа, където това беше полезен ход. За разлика от Занджи тя не беше толкова тъпа, че да се мръщи, защото не можеха да разчитат на масово унищожение. Тя бе участвала в много типове война. Бе водила партизанска борба в планинските райони на Корея. Бе участвала в сблъсъци по улиците на градове в Близкия Изток. Бе се изправяла срещу чудовища като Занджи в открито съревнование по сила. И все пак нещо в скритите мисии, които извършваха в момента, не й се нравеше. Тази картина на мира я смущаваше по някакъв първичен начин, подобен на страхът от космическите божества, за които един член на Акатски понякога разказваше истории около лагерният огън. Този свят на топли светлини й беше напълно чужд. Бойното поле бе нейният свят, въоръженият конфликт бе единственото нещо, на което можеше да се отдаде. Тук нямаше бойно поле - ужасът, причинен от експлозията преди малко показваше, че повечето хора долу никога не бяха вкусвали война. Но Лидерът й беше обещал, че ще я отведе до бойно поле.
И тя го последва. Защото войната бе единственото нещо, което тя познаваше.
---
- Една единствена душа разменена за животите на безброй други. Това наистина се случва рядко.
Мизуки, който до момента се опитваше да открие познатият му свят в непробиваемият мрак, който сега го делеше от него, най-накрая се обърна сепнат от гласа. Той бе дошъл от мъж облечен в традиционно японско облекло, койдо държеше маска на демон, която бе свалил като че ли за да не уплаши новодошлият. Беше доста висок за японец.
- Кой си ти? - попита Мизуки.
- Може да се каже, че сега съм твоя гид тук - мъжът говореше с тон, чиято мистериозност биваше издадена като нарочна заради ироничната му физиономия. Забелязвайки, че момчето не беше задоволено от отговорът му, той изпревари поредният му въпрос. - Има някой, който иска да говори с теб, преди да се отправиш към Другата страна. Моят съвет е да му дадеш шанс, лодката няма да избяга.
Мизуки най-накрая погледна към хоризонта зад непознатия мъж. Двамата се намираха на брега на река, чийто води издаваха златен блясък. И само на няколко крачки от тях наистина имаше старомодна двуместна лодка, управлявана от две гребла.
Въпреки, че цялото преживяване беше странно, Мизуки имаше чувството, че разбира какво се случва - или поне по-важната част. Вгледа се в лодката с доза съжаление, след което кимна към непознатия господин. Другият се усмихна, след което се отправи в посока паралелно на реката. Мизуки го последва, и въпреки известното си неспокойствие към мистериозната личност, която го търсеше, се опитваше да не изостава. Все пак не знаеше какво ще се случи, ако се изгуби сам на този речен бряг.
- Ти бог на смъртта ли си? - попита той в един момент, колкото да разбие мълчанието.
- Хм-м-м, не знам - отговори шеговито непознатият.
.svg)
