.svg)
Оръжие с човешки облик или душа, заключена в метала? И в двете има нещо вярно.
Име: Катарина
Години: неизвестни (100+)
Раса: тсукомогами
Умение: изключително добра в използването на хладни оръжия
Tsukomogami - the term is generally understood to be applied to virtually any object, “that has reached their 100th birthday and thus become alive and self-aware”.Години: неизвестни (100+)
Раса: тсукомогами
Умение: изключително добра в използването на хладни оръжия
Тишина, спокойствие, пълна пустош..
Беше ми твърде непознато. И мястото, и времето, и епохата сякаш. Съмнявах се, че съм наясно къде се намирам. Не, напротив, имах спомени – смътни, бегли, изключително объркани поради някаква причина и които все още не можеха да си дойдат на мястото. Някакъв инстинкт обаче ми подсказваше, че скоро всичко ще се проясни.
Знаех какво съм. Или по-скоро какво бях – просто материя; малки частици енергия, които постепенно прерастваха в нещо повече. Сега се чувствах различно. Нима бях достигнала някаква граница? Бях ли прекрачила лимита си или просто достигнах до нещо ново?
Постепенно се върна възприятието ми за времето. Именно това абстрактно понятие бе ключовото в случая. 100 години. 100 човешки години бяха изминали. Днес, сега, точно в момента и последната секунда от тези 100 земни години изтече. Това бе причината енергията да придобие тяло.
The finest steel has to go through the hottest fire.
Бях като в затвор – заобградена от метални стени без възможност за бягство. Бе трудно да свикнеш с мисълта за телесност. Не по-лесно бе да се откажеш от навика си да се рееш в пространството; да искаш да последваш инстинктите си, тласкащи те към волност, но нещо да ти пречи.
Сякаш до скоро имах криле, а някой ги бе отрязал. Раните сега боляха и изгаряха, а „кафезът” ме притискаше.
Изгаряне. Наистина това усещах, а самата идея да имам подобни възприятия ми се струваше плашеща, немислима дори. Но нима хората усещаха горещите пориви, които измъчваха мен сега?! Не. Та аз дори не бях човек.
Намирах се в една плашеща смесица от стомана и огън.
The human body is the best picture of the human soul.
Мога да изглеждам и като човек, обаче. Научих се. Беше трудно, но все пак се научих.
Висока, стройна и червенокоса. Дали белегът на окото бе страничен ефект от някаква неопитност, подсъзнателно желание или просто случайност, това още не мога да го разбера. Явно дори духовните умения могат да бъдат несъвършени понякога, особено щом остане дума за материални прояви.
Катарина – това име носеше втората ми материална проява, чрез която се сливах и общувах с човешкия свят. Същото име години наред бе носило и металното ми тяло, използвано от различните си собственици. Кой изобщо би помислил да кръсти японското оръжие с твърде НЕяпонско име?! На мен обаче ми харесваше.
Характерът и отношенията са ми проблем. Опитвам се да свикна с тези на хората, да подражавам на тях, но някои техни черти са твърде отвратителни и непоносими, а изразяването на чувства е близо до нещо непосилно за мен. На моменти се радвам, че не съм човек и дори не искам да приличам на тях, но винаги го има онова любопитство към тези същества. Именно заради това колкото и да съм невъзмутима от тях, толкова се опитвам да вникна и в същността им. Колкото и да се старая да съм неутрална, толкова и вредя на едни, а помагам на други. Но нали това се очаква от едно оръжие?
