Мико се поколеба за кратък миг, докато погледът ѝ се спря върху протегнатата ръка на Зертариън. Не знаеше дали подобен подход изобщо беше възможен. Алистър никога не ѝ бе показвал подобна техника, а Ямура-донно винаги говореше за магическата енергия като за нещо дълбоко лично — естествено продължение на самия човек. И все пак думите на Зертариън не ѝ прозвучаха безсмислено. Ако съществуваха ритуали, в които няколко магьосници можеха да обединят силите си, може би първата стъпка не беше да контролира чуждата енергия, а просто да се научи да я усеща, без да нарушава естествения ѝ поток.
Без да каже нищо, тя протегна лявата си ръка и внимателно я постави в неговата. Хватката ѝ беше спокойна и естествена, без напрежение, достатъчна единствено да запази връзката помежду им, докато белокосото момиче бавно затвори очи и остави дъха си постепенно да се успокои.
Тя не се опитваше да подготви заклинание, нито да извика магическа техника. Вместо това започна съзнателно да отдалечава вниманието си от всичко, което я разсейваше. Студът, който бе пропил дрехите и тялото ѝ след бягството през планината, ускореният пулс, тежкото дишане и умората, натрупана в мускулите ѝ, продължаваха да бъдат там, но Мико не им се противопоставяше. Оставяше ги да съществуват такива, каквито бяха, без да позволява мисълта ѝ да се задържа върху тях.
В съзнанието ѝ неволно изплуваха думите на Ямура-донно. Беше ѝ обяснявал, че светът рядко разкрива истинската си природа на онзи, който непрекъснато се стреми да го принуди да даде отговор. Понякога било достатъчно човек просто да замълчи и да слуша. Не с ушите си, а с онова по-тихо усещане, което магьосниците постепенно развивали с годините.
Следвайки този спомен, Мико отпусна още повече раменете си и позволи на дишането си да намери собствен, равномерен ритъм. Пръстите ѝ останаха спокойно преплетени с тези на Зертариън, без тя да прави опит да придърпва неговата магическа енергия към себе си или да я насочва по някакъв начин. Вместо това се стараеше единствено да приеме присъствието ѝ като част от заобикалящия свят, точно както човек усеща течението на река, без да се опитва да промени посоката ѝ.
Едва тогава вниманието ѝ започна бавно да се насочва отвъд собственото ѝ тяло. Не към дърветата, не към селото и не към звуците на нощната планина, а към онова странно усещане, което преди малко бе привлякло погледа ѝ към една определена част от планинския склон. Тя не се стремеше да достигне до него със сила, нито да го изследва насила. Единственото, което правеше, беше постепенно да оставя всички останали усещания да избледнеят, за да може, ако между тях наистина съществуваше нещо различно, то само да изпъкне пред съзнанието ѝ.
Без да нарушава тишината помежду им, Мико остана напълно неподвижна, продължавайки да държи ръката на Зертариън, докато съсредоточаваше цялото си внимание върху този единствен опит. Тя не търсеше незабавен отговор и не очакваше чудо. Искаше само да се потопи възможно най-дълбоко в това състояние на покой и да позволи на света сам да разкрие каквото реши, ако изобщо решеше да го направи.
.svg)
