Zertharian Fordragon: F002

[Shen Lee]

- Сигурен ли си?

Мистериозен и в същото време познат глас спря Зертариан на място, преди той да се върне в страноприемницата. Когато се обърна, забеляза че образът на градината се бе променил. Сега това място изглеждаше напълно запуснато, растенията повехнали, масите бяха прашни, а металните конструкции бяха изгубили боята си, на места показвайки дори следи на ръжда. Той бе останал с впечатлението, че тук вече са само той и приятелите му, но в тази запусната картина стоеше фигура на среден ръст, облечена в роба с качулка скриваща лицето й. Въпреки това нещо в излъчването й му се струваше познато, но дали защото познаваше лицето под качулката или бе поради нещо, което детската му версия все още не знаеше... той не можеше да каже. Фигурата протегна лявата си ръка, в която държеше меч - оръжие, което по-скоро приличаше на огромен касапски нож, отколкото на острие от западен или източен произход. Нещо, което имаше чувство че познава, но все още не бе виждал. Действието обаче не бе заплашително. Този меч бе подаден на Зертариан.

- Ти гониш сенки, Зертариан. Отговорите, които търсиш са тук - гласът който в началото имаше топлина, постепенно стана все по-студен. - Но цената... Цената винаги ще те чака.

Градината бе обвита от мрачен вихър. Той се обърна веднага към приятелите си, но там видя ужасяваща картина. Мизуки, приятелят му, който винаги говореше как ще напусне за Америка, където ще добие психически способности лежеше на земята, тялото му бе обгорено и безжизнено, мечтата му неосъоществена. Той веднага обърна поглед към Юмико. Тя лежеше на земята и се опитваше да се погрижи за ранено дете, лицето й изпълнено със състрадание. Внезапно образът й се измени. Сега Юмико бе обсебена, демонично оръжие, чийто очи излъчваха противоестествена светлина, което унищожаваше всичко по пътя си.

Вихърът от мрак се успокои. Фонтанът, цветята и храстите зад него бяха изчезнали напълно, погълнати от мрака. Момчето стоеше на ръба на пропаст. От другата страна на пропастта той все още можеше да види мрачната фигура, която му подаваше гигантския касапски меч.

- Вземи го. Но запомни - силата винаги идва на цена. Готов ли си да я платиш?

Той можеше да се пресегне и да вземе меча, въпреки пропастта, която ги делеше... не, може би ако решеше да поеме меча, той щеше да пресече пропастта, въпреки че тя изглеждаше бездънна.

Мизуки, внезапно жив и здрав се изпречи на пътя на Зертариан и сложи длан на гърдите му, спирайки го от това да направи крачка напред. Другата си длан той бе подал към него, като че ли с надеждата, че той ще я стисне.

- Хей, приятел, тръгнал си по лош път. Не ти трябва цялата тази сила. Просто бъди тук за нас, ок?

Юмико, която сега също беше детската си версия, направи крачка към червенокосия си приятел със сълзи в очите си и му подаде ръка.

- Зертариан... моля те, не губи себе си. Не искам да се превръщаш в това, което аз станах.

[Zertharian Natsuki]

Зертариан наблюдаваше всичко тихо без да каже нищо, той остави случващата се обстановка да го води, да покаже каквото искаше пред него, но картината с приятелите му го разтресе. Погледа му се смрачи и той най накрая проговори след последната молба на Юмико:

- Ако бях по силен, бърз и могъщ в този ден не Мизуки щеше да е обгорен, а аз. Даже можеше да спря взрива или да не ме афектира ако ги имах. - В главата му още се въртеше последния момент преди да изгуби съзнание в Сайтама - Експолозията, Разрухата. - Щях да унищожа злосторника стоящ зад това събитие.

- Същото Важи за Токио, но там щях лично да извадя този демон от теб Юмико, който те облада, ако не бях толкова слаб и безполезен. Прахосах ценно времме да направя ритуал който не ме доведе до никъде. Ако имах този меч можех да ги забуча като шишкебаб на него и да разреша проблема ми. - Казвайки това той си спомни образите им:

Желанието му да ги насече нарасна.

Последва спомнянето му на случката във влака, където бе спасен от едно момиче със сила, за която той копнееше. Ако той имаше нейната сила щеше да може да разцепи главата на две на опасния боец, който го бе накарал да бяга за живота си. Щеше сам да насече жената, вместо само да я екзекутира.

Нямаше да се притеснява в житното село и да доведе до гибелта на негов старши съученик. Нямаше да загуби турнира заради болното си натрошено тяло.

- Онази шибана лисица бегемот, нямаше да убие двамата екзорсисти в моето присъствие. Щях да направя лисичи хляб от нея.

- Охх да и за Финал онзи мръсник Разпутин, щях да обеля кожата от тялото му и да го запаля с Rising Dragon Breath и да се насладя на виковете му от агония. Как смее да ме лиши от духа, за който пожертвах ТОЛКОВА МНОГО!

Гневът му се концентрира.

- Онзи надменен царски страж, щеше да лежи в болницата бинтован от главата до петите.

- Бандитите в гората щяха да изядат Rising Dragon Flash от огън. А техният главатар щеше да държи червата в ръцете си.

Докато казваше това постепенно тонър му премина от спокоен към яростно бесен и налудничев. Образите на всичките му врагове и провали като чели се сляха в главата му в силуети, които го гледаха и му се пресмиваха:

Той прекара това състоя за няколко секунди, които можеха да се сторят като часове след което каза със спокоен, но същевремнно изпълнен с омраза глас:

- I will give you my all.... I will give you the best of me... За сила, с която да мога да унижоща враговете ми които застанат на пътя ми. Сбърках през цялото време. Не ми трябва оръжие. АЗ трябва да стана това оръжие. - След като каза това той посегна за меча, готов да пресече пропастта с него.

[Shen Lee]

Зертариан посегна към меча. Пръстите му се сключиха около дръжката му. Ефимерната реалност заобикаляща Зертариан се разби на парчета като че ли всички огледала в стая на илюзиите се бяха пръснали едновременно.

Острието възпламени ръката му, обгаряйки кожата му. Черна миязма започна да се изкачва по вените й. Мъжът под покритието на качулката започна да се смее и в този момент разбра кой е това. Мистериозният човек бе баща му. Но гласът на смеха му започна да слива с нещо друго, също познато... ревът на огрето, което бе превзело приятелката му Томо в онзи съдбовен ден.

Гласът на мрачната фигура, също разбита на стъклени парчета, изрече последните си думи:

- Силата винаги изисква своята отплата, момчето ми. Нека видим дали ще можеш да си я позволиш.

Внезапно момчето осъзна, че не се намира в безкрайния мрак, който остана след разбиването на реалността от детството му. Не, сега той се намираше в бъдещето.

Това бе Токио. Градът тънеше в разруха. От небето падаше пепел. Небостъргачите бяха срутени без изключение, а улиците бяха изпълнени с трупове - някои облечени в робите на Илюминати, а други - в цветовете на Акатски.

В центъра на картината пред него той видя почернял трон изграден от слети мечове. На него бе седнала фигура сенчеста фигура, чието лице Зертариан не можеше да различи, тъй като главата й бе приведена, отпусната върху дясната му ръка.

[Zertharian Natsuki]

Зертариан гледаше с решителен поглед целта на трона. Той вече бе приел пътя на гибелта. Даже той бе поел по него много по-рано, още преди първият му Тайзан ритуал в Киото. Още когато се бе интересувал от демоните като дете, с цел да бъдат използвани като сила от него.

Така както Мизуки искаше да стане герой с помоща на науката, Натсуки целеше това чрез мистичното, а именно - демоничното, миазмичното, забраненото. Загубата на най-добрият му приятел и любовта на живота му, както и на баща му съпроводени с неговите злопоуки го накараха да се хвърля смело в лицето на опасността.

Той огледа внимателното промяната в ръката му докато ходеше и стисна юмрук подготвяйки се за битка. Гледайки фигурата той имаше силно предчуствие кой седеше на трона пред него. Когато го наближи сравнително така че да може да го чуе седящата фигура й каза:

- Не предполагах, че ще трябва да се бия... - той направи кратка пауза и продължи. - Със Себе Си. - той предположи това на базата на труповете, които много му напомняха на Илюминати или Акацки агенти или пък даже на терористи, но най-вече тронът на който седеше фигурата бе директно отражение на душата му.

*Не очаквах тази разруха, но донякъде ми харесва, труповете на всички мой врагове и предполагам, че това трябва да съм аз на края на този път? Чудя се в какво ли съм се превърнал, цената си заслужава за гледката пред мен.*

Хей какво ще кажеш да разменим няколко думи преди да правим каквото и да било? - макар и думите да звучаха приятелски небрежни, Зертариан беше силно концентриран и не изпускаше фигурата от поглед. Даже тонът му беше твърде хладнокръвен, подобно на убиец готвещ се да извърши поредното си начинание.

Той се подготви да облицова опонента му със Sudden Forest Spur, като retaliation ако Kачулатият пръв го атакуваше директно. Но той бе решил да ползва "променената" си ръка за това заклинание този път. Искаше да види дали чуства някаква промяна. Поради, което бе готов да се отдаде на вътрешния си инстинкт и каквото мислеше или чустваше че може или трябва да направи с магиите си, това и щеше да прави.

[Shen Lee]

Сенчестата фигура чу думите на Зертариан и повдигна глава, разкривайки лицето си. Това наистина бе неговото собствено лице - но по-възрастно, като че ли състарено, което не позволяваше да се разбере точната му възраст.

- Отне ти достатъчно време - Магатсу Зертариан се усмихна, разкривайки челюстта на звяр. Очите му тлееха със същата светлина като погледа на Юмико, след като бе обладана от демона. Тялото му бе белязано със същите черни вени, които сега бяха завладели дясната ръка на младия Зертариан. - Добре дошъл в края на твоята история.

[Zertharian Natsuki]

Зертариан се усмихна лукаво казвайки:

- Харесва ми какво си сторил с Илюминати и Акацки. Имаш уважението ми за това и виждам си покорил мечтата ми за демонична сила също - бонус впечатление за това. Града от друга страна е в окаяно състояние, но това е Токио, нещата не са били никога особенно красиви тук. Но имам по-важен въпрос. Какво стана с Юмико, никъде не я виждам, бих очаквал да е на трона с теб. - казвайки това той изпитваше гадно чувство като че ли демона може би щеше да се присмее и да каже, че я е убил. Но все пак имаше лека надежда за бъдещето си аз, колкото и мрачно да бе то. Но въпреки това в главата му още се въртеше мисълта каква е цената която трябва да заплати? Да убие бъдещето си аз в разцвета на сили те му?! Това би било почти невъзможно, но някак тази идея с новата му сила и демоничен меч го караха да тръпне от очакване.

Макар и да изглеждаше небрежно, той не изпускаше бъдещето си аз от поглед и бе в готовност да блокира с меча каквато атака хвърли опонента му. А именно за тази цел не се страхуваше ако се наложи да хване меча си с двете си ръце и да го ползва като шит и меч. Обстановката искаше той да промени предишната си контраофанзивна идея.

[Shen Lee]

- Какво имаш предвид? - усмивката на Магатсу Зертариан се разшири още повече. - Ето я тук.

Зертариан погледна към мястото, където посочи неговата "бъдеща" версия. И наистина, той видя Юмико в нейната демонична форма да коленичи встрани от трона, обвила ръцете си около идентичен меч с онзи, който държеше момчето, макар че острието на този бе пропукан и от него се стичаше кръв. Демоничната Юмико промълви глухо:

- Ти обеща да ни спасиш. А сега всички сме чудовища.

Кошмарът на Зертариан обаче не приключи до тук. Когато той огледа внимателно околността на трона от слети мечове, той видя трупа на Томо в краката на Магатсу Зертариан. Белите й коси сплъстени от просмукана кръв. Недалеч от нея, той видя още един труп, но този път не на човек. Това бе малко животно... лисица? Внезапно Зертариан получи мигрена и осъзна, че това бе магическия магическия служител на едно момичето с огненочервена коса, с което се запозна в демоничния влак... Кон.

[Zertharian Natsuki]

Зертариан се държа за няколко секунди за главата, докато се освести от мигрената но шокът бе голям, той знаше, че трябва да продължи напред, пътят на геройте не е лесен и макар да бе сгрешил неколкократно човек се учеше докато e жив, или поне така го бе учил баща му в детството му. Той разтри челото си с два пръстта и продължи:

- Значи предполагам това е цената? Хахахаха. - завърши изречението смеейки се като психопат, след което продължи:

- Знай бъдещото ми аз, не Calamity King, в Хаоса има ред и просто ще трябва да проявя финес в решенията и действията ми за да те превърна в по-уреден елемент. Но имам време до тогава и имам няколко идеи от където да започна за това. - приключвайки това изречение той се обърна към Юмико:

- Не се тревожи, няма да допусна да останеш демон и няма да допусна да стана безцелно хаотичен като него... Но със сигурност няма да съм този който бях. Даже този човек когото бях загина с Мизуки в онзи ден.

- Така Демонични Хаотични Кралю ако това е цената знай че до последния ми дъх ще работя да те оформя, mold-на в оръжие на справедливостта дори и да си зъл. Така че... Приемам сделката. ХахаххАХАХАХАХАХА. - казвайки това към бъдещето си аз той не можа да сдържи смеха си отново и леко допря ръка до главата си.

*Това ли е последствието? Токущо ми показаха най-лошият край, но това не значи че не мога да го изкривя в поне една по-справедлива версия. В края на крайщата няма перфектни герой на справедливостта. Има само чудовища и жертви.* - мислеше той докато се бореше да овладее дяволития си смях.

[Shen Lee]

Магатсу Зертариан се усмихна широко в отговор, демоничните му блеснаха, а тронът под него започна да трепери. Мъжът се изправи и момент по-късно тронът от остриета се пръсна на парчета, които се реформираха в огромна гилотина над главата му.

- Мислиш, че можеш да надхитриш хаоса? - бъдещата му версия го запита подигравателно. - Тогава издълбай реда си в костите ми. Нека видим кой ще се пречупи първи.

Обладаната Юмико се взираше мълчаливо в Зертариан, очите й трепнаха - и за момент на повърхността излезе човешката й същност, прошепвайки:

- Не можеш да ме спасиш като се превърнеш в това.

Но демонът в нея се върна моментално и изръмжа:

- ЛЪЖЕЦ! Ти ще удавиш и двама ни.

Призракът на Мизуки се материализира за момент зад бъдещата версия на Зертариан, но гледайки към него самия. Той пророни нещо в тон, който звучеше повече като глухо ехо, отколкото неговият истински глас:

- Справедливост? Вече звучиш като Илюминатите. Мислех, че идеята беше да се бориш с тях?

Съновната реалност отново се разби на парчета. Докато светът се разпадаше, Магатсу Зертариан хвърли меча си, който му подаде Юмико. Но този меч вече не беше същият, като онзи който момчето държеше в едната си ръка. Не, това бе ритуален кинжал, който бе виждал в кабинета на баща си. Сега обаче кинжалът се бе слял с рог на Огре.

Докато ножът летеше към Зертариан, той чу гласа на майка си в главата си:

"Демонът не те обладава. Ти си онзи, който го поканва в себе си."

Улавяйки кинжала, Зертариан чу този глас за последен път преди да се събуди:

"Оръжие на справедливостта? - гласът на майка му постепенно прерасна в ръмженето на Огре. "Не. Просто оръжие."

Продължение...