Alter World RPG

Това е стаята, която в момента се полага на Зертариан. Ако не успее да влезе в Академията успешно, ще му се наложи да я освободи.

Зертариан влезна тежко уморен психически от случилото се досега и в известна доза физически. Той направи няколко крачки, бутайки куфара си до гардероба. Не се бе захванал да извади дрехите си от там все още. След което подпря меча до него и се запъти до леглото и се стовари върху него като кит. След няколко секунди меча му падна на земята, тъй като не бе закрепен като хората.

- По дяволите, дано не се е нарушил печата, остава и властта да ме погне сега...Отново. - въздиша той тежко в края на думите си. Той лежа десетина минути преди, да си каже:

- Задушно е, трябва да отворя прозореца и преди всичко да спра да мисля на глас. - говорейки това той стана и отвори прозореца. Гледката, която го озари не беше особено впечатляваща, но виждаше част от Киото и някаква планина или по-скоро хълм. Той спря за малко гледайки замечтано, след което се върна към леглото.

- Не, трябва да се изкъпя и след това ще си легна. - Той се запъти към душа и пусна хладка вода, макар и да излекуваха почевето му проблеми, изгарянията от слънцето по време на лутането сред житото си беше досадно последствие. Хладката вода го освежи и му помогна да се разсабуди от умората. Излизайки от душа той облече тениска и гащи и се запъти отново за леглото, но за пореден път се спря. Този път той седна на колене в центъра на стаята, поставяйки ръце пред корема си, допирайки само пръстите и каза тихо:

- Мокусо. - след което се средоточи върху вътрешната си магическа енергия и започна да я движи из тялото си, отдавайки се изцяло на нея и стремейки се да контролира потока й. Често вдишваше тежко, но спокойно. Той бе започнал да прави тази медитация от много ранни години. Още когат Мизуки го бе накарал да пробва Кендо, макар и против волята му. Тогава по време на тренировка, докато правел тази медитация, бе открил че чувства и става като чели едно със вътрешния си свят. И макар да се бе отказъл след едва два месеца от Кендо, Зертариан още правеше тази медитация, макар и за маната си, не знаеше дали помага, но му помагаше да се чувства едно със силата в кръвта му. След около час медитация, той се изправи и се разтегна, след което отново легна върху леглото.

Умората му беше леко намаляла. Той вдигна тъмната му ръка, резултат от онзи ритуал и каза:

- Един ден, промени всичко. Но не този ден не беше Сайтама, а по рано, когато намерих онзи документ, в кабинета на баща ми... Ако не бях го намирал... Не Сайтама пак щеше да се случи така. - Преди да продължи с монолога си, той се протегна към бюрото до леглото и извади от портфейла си, снимката с Юмико. След което продължи да говори към снимката, която държеше в ръката си:

- Провалих се. Не трябваше да се отдавам на тъпата идея да търся перфектното оръжие, но... Аз нямах правото да те доближа. Той спечели по всякакъв начин правото да бъде твой. Със светлинни години, а факта, че бе спасил хиляди животи само увеличи пропастта между нас двамата. Знаех, че е по-добър от мен в боят, но въпреки това исках да се състезавам с него. Това състезание прерасна в комплекс, който те доведе до сегашната ти съдба... Кълна се да те спася дори и да ми коства още години от живота ми. - свършвайки монолога си, той остави снимката на бюрото и се замисли:

*Онзи проклет документ, ако не го бях чел, нямаше да стигна до това положение. Щях да продължа да се фокусирам да уча медицина и да стана успешен хирург. Нямаше да стъпя в този свят на магията и мрака, защото знам как щеше да ме опяни, но уви не ми е било писано да лекувам... А да убивам.* - ръката му се разтрепери, той видя отново момента, в който отряза главата на жената от влака. Той го извърши доста леко, тъй като бе учил анатомия за изпитите за хирург и знаеше макар и на теория само, от къде да прокара острието и как за да направи чист разрез. Част от него беше приела убийството доста леко, но друга още не му позволяваше да забрави или да си прости.

Той затвори очи в опит да заспи за да въстанови силите си.

Зертариан отвори тежките си клепачи, за да осъзнае, че явно се е успал спрямо съквартиранта си с липса на магическо потекло.

- Останал ми е навикът да ставам за сутрешната сесия на училищния клуб. Като си говорим за това, не мислиш ли да влезеш в някой клуб в тази академия?

След като двамата изминаха половината път до сградата на Академията, Накамура повдигна тема прясна в паметта на Зертариан.

- Все още си мисля за вчера...

- Ще се наложи да бягаме след сутрешните часове, нали? - съквартирантът на Накамура се хвана за главата с неловка усмивка.

Зертариан отвърна на другаря си:

- Няма как трябва да стигнем навреме за срещата на генералите, все пак ни е възложена важна задача, а пък знаеш ли може да станем ученици на някой от тях. Лошо че броят им намалява с още един.

- О да почти забравих ще трябва да оставя мечовете си в общежитието, моят не мога да нося понеже е стчупен и ще се изложа с него, а за другите... - той премълча последната част оставайки другаря му да се догатне.

- Този път аз може да нося неговия меч, в случай, че ни нападнат по пътя може да го използвам ако е наистина тежко положението за Dragon Flash, но се надявам да не се стигне до това. - Магьосникът едвам бе сдържал интереса си да разгледа меча през предишната вечер, но изпитваше известна степен и страх от него. Надяваше се да стигнат без особени препрятсвия до срещата на Генералите, но все пак не бе готов да остави група престъпници или пропаднали самурай да задигнат реликвата - не и докато бе жив.

- Значи изобщо не си имал намерението да присъстваме на сутрешните лекции - Накамура въздъхна с отчаяната физиономия на човек застрашен от поправителни изпити. - Е, вярно, трябва да вземем предвид времето, което ще ни отнеме да стигнем до Имперския двор.