Мико все още се усмихваше, онази леко разлята, несъвсем съсредоточена усмивка, която не слизаше от лицето ѝ, откакто чашите започваха да се трупат една след друга. Светът около масата изглеждаше по-мек и размит, сякаш лампите светеха по-ниско, а димът и алкохолът се увиваха около мислите ѝ. Заровете лежаха неподвижни пред нея, но погледът ѝ се задържаше върху тях по-дълго, отколкото беше нужно, главата ѝ леко се накланяше, сякаш очакваше всеки момент да помръднат сами. Ръцете ѝ се плъзгаха по масата, събирайки жетоните бавно и разсеяно, с онази увереност, която не търсеше одобрение.
Смехът на Дома още отекваше на заден план, приглушен и далечен, докато погледите на останалите се задържаха върху нея — някои с неверие, други с раздразнение. Мико усещаше тежестта им, но не ѝ пукаше особено. Алкохолът омекотяваше ръбовете на мислите ѝ и правеше победата по-малко остра, по-топла, почти лениво приятна. Тя повдигаше чашата си и отпиваше от нея, без да брои колко пъти вече го беше правила, а устните ѝ оставаха извити в доволна, леко крива усмивка.
В един момент тя вдигаше поглед към Дома, очите ѝ блестяха не толкова от триумф, колкото от подпийнала дързост. Навеждаше се леко напред над масата и, с проточен, почти шеговит тон, който издаваше алкохола повече от думите, казваше:
- Това получаваш, за'дето ме предизвика!
Мико още се беше отпуснала назад на стола, пръстите ѝ барабаняха лениво по ръба на масата, докато жетоните бяха подредени пред нея на неравни купчинки. Усмивката ѝ не изчезваше, тя само се променяше, ставаше по-нахална, по-смела, онази усмивка на човек, който усещаше, че вечерта още не е приключила. Погледът ѝ се плъзгаше по лицата около масата, спираше се за миг, после продължаваше, сякаш ги броеше не като хора, а като възможности.Тя се навеждаше отново напред, подпираше лакът на масата и леко се поклащаше, сякаш балансът ѝ вече не беше нещо дадено. Гласът ѝ излизаше по-нисък и проточен, с онази небрежна самоувереност, която алкохолът обичаше да подарява:
- Е… ш’продължим ли играта, а?
Думите ѝ увисваха във въздуха, придружени от тихо подрънкване на заровете, които тя разсеяно побутваше с върховете на пръстите си. В погледа ѝ нямаше предизвикателство в строгия смисъл - по-скоро обещание, че ако някой стане, тя няма да го задържи… но ако остане, вечерта можеше да им стане още по-скъпа.
.svg)
