Курошима: X133/X134

[Shen Lee]

___

Година: X133
Локация: Остров в Тихия Океан, югоизток от Япония
Описание: Екип учени от различни националност провеждат експерименти на този малък остров, в опит да създадат човешки оръжия комбиниращи свръхчовешка физиология и манифестация на психически способности. В търсене на най-висока успеваемост, учените използват малки деца за субекти, смятайки че те имат най-голям потенциал за успеваемост.


12-годишните Зетсуне Мико и Октавия са само две от жертвите на тези експерименти. Въпреки че са достигнали по-голяма възраст от повечето си братя и сестри по съдба, утрешният им ден никога не е гарантиран. Какво може да е бъдещето на такива злочести деца?

[Shen Lee]

Във Факултета имаше само два сезона. Хладна есен със сиво небе и горещо лято със синьо небе. Но децата тук не прекарваха много време в заградената област навън и без това. Сега беше есен, но Мико по-скоро би излязла навън, ако имаше избор. Вместо това, висок учен я придружаваше към тренировъчната област на Факултета, за провеждане на рутинната й бойна тренировка. Въпреки, че беше обикновен човек, той не се страхуваше от нея, благодарение на ограничителната гривна на врата й, която спираше способностите й. Тя беше здрава и вградена в тялото й, така че нямаше да може да я извади без да се самоубие в процеса дори със свръхчовешката сила на способностите й.

[Miko Zatsune]

Мико повдигна главата си и кимна неодобрително към учения, който я придружаваше към рутинната й тренировка. Изглеждаше доста "безстрашен" за човек от неговия вид, от къде цялата тази увереност!? Може би защото беше беззащитна в момента!? Този тип хора като него направо отвращаваше момичето, заради тях, тя беше заключена тук и беше принудена насила да участва в техните откачени експерименти, но имаше ли избор!? Тъй като тя вече беше взела огромна част от тези неща, пък и дори да се опитваше да избяга, имаше някаква гривна, заради която не биваше да използва своите свръх-способности, или пък изобщо да се опита да я маха от себе си, иначе кой ли знаеше какво щеше да й се случи. Да. Мико беше специална, и това явно даваше привилегията на някои да си позволяват да играят с живота й, както и с този на "близките й", но може би наближаваше времето Мико, както и останалите "опитни зайчета" се опълчат срещу "създателите си". В момента обаче й двете й ръце сякаш бяха буквално вързани зад гърба й. Може би първо трябваше да направи добро впечатление. Самата Мико не знаеше какво я очакваше, но имаше лошо предчувствие. Въпреки това, тя беше решила да даде всичко от себе си, за да се справи на ниво, може би щеше да използва това в бъдеще, за да намери точния момент, в който щеше да се възползва от своите права и "да преобърне масите", но до тогава не мислеше да прибързва, за сега трябваше да се съсредоточи върху своята смъртоносна задача. Не, че имаше някаква представа каква беше тя.
*Каква досада...* - мина през мислите на Мико Затсуне и чернокосата се нацупи. Не, че емоцията й, която все още беше останала в нея, беше от някакво значение. Може би щеше да й се наложи да я убие, или рискуваше да се изложи на по-голяма опасност.

[Shen Lee]

Дийтхелм(Diethelm), високият учен от германски произход с кестенява коса, нямаше особена причина да се страхува от нея - все пак нейните сили бяха потиснати в момента, а ако той и колегите му не можеха да разчитат на това, никога нямаше да напреднат толкова с експеримента. Той също така усещаше негодуванието й, но не реагираше по никакъв начин - характерът му беше спокоен. А пък и защо да се напряга емоционално заради състоянието й - все пак беше нормално за един експеримент да реагира по този начин. Проговори чак когато стигнаха до масивният бял портал, изграден от масивен метал.

- Надявам се да си готова - каза той, слагайки дланта си върху пропускащия скенер. - Не искаш да съжаляваш по-късно, че не си дала всичко от себе си за да предотвратиш нещо - порталът се отвори и ги пропусна да минат.

Горният етаж на тренировъчната област представляваше дълга метална платформа, по която можеха да ходят трима човека, която описваше кръг над същинската част на това място, която се простираше етажи по-надолу. Двамата се разминаха с две двойки учени и една - учен и дете като Мико. Слязоха два етажа по-надолу, по метални стълбища и спряха пред друг портал, този път квадратен. Надписът над него гласеше "Тренировъчна стая #2". Той се отвори без идентификация, и те влязоха в просторна зала, голяма част от която всъщност беше заета от техника и учени. Голяма част от колектива ги посрещнаха мълчаливо, но с очакване. Дийтхелм ги поздрави и обсъди с тях накратко следващият експеримент. След това придружи Мико до центъра на залата, където зад друг квадратен портал се откри стълбище водещо към бойна "яма" с 40 метра диаметър. Тя беше прекарала повечето си тренировки тук. Можеше да се каже, че чувстваше мястото като свое, колкото и ужасно да би звучало това отстрани. Тук бе победила безброй врагове да оцелее.

- Успех - ободри я Дийтхелм и затвори портала, след като тя слезе по стълбището.

Донякъде не й се искаше да стига до дъното му, но знаеше, че е безсмислено да се противопоставя сега. В най-лошият случай щеше да бъде заклещена тук, ставайки по-лесна жертва на противниците си. Бе виждала това да се случва - беше най-ужасната гледка. За нейна изненада, когато стигна долу видя чернокосо момче-експеримент като нея самата. Тя го познаваше.

- Йо - поздрави я с авантюристична усмивка Седжи. Момчето беше по-високо от нея с поне половин глава.

Нямаше да бъде първата й отборна тренировка, но те бяха по-редки от самостоятелните, така че обикновено не ги очакваше. Но това в никакъв случай не означаваше, че ще бъде по-лесно. И едва ли беше случайност, че Седжи, също като нея, е едно от най-възрастните деца тук.

[Miko Zatsune]

Мико игнорира предупреждението от учения, тъй като тя беше подготвена за предизвикателството. След като влезе в тренировъчната площадка, Момичето огледа наоколо мястото, сякаш го чувстваше като свое нейно. Всичко й беше до болка познато и колкото да й предаваше неловко усещане това, че може би щеше да бъде заклещена тук, тя трябваше някак си да го пренебрегне, понеже веднъж справи ли се, всичко щеше да се нареди. Трудната част за нея беше да се адаптира, но всичко, което й беше нужно, беше да наостри своята интуиция и да повдигне гарда си. Тя слезе надолу по стълбите, колкото й да не й се искаше да стига до дъното им, но там я очакваше друга изненада. Беше едно момче, което тя познаваше, защото той също беше "опитно зайче", като нея. Той я поздрави. Въпреки, че беше рядък случай Мико да тренираше с някой друг, всъщност, ако трябваше да сме точни, това беше може би първия път, в който й се налагаше да "партнира", може би това по себе си разкриваше от колко високо ниво щеше да бъде самата "тренировка", ако можеше изобщо да се нарече по този начин.
-Седжи-кун!? - въпросително се обърна чернокосата към него, накланяйки леко неловко главата си настрани. *А, да, за малко щях да забравя.* В този момент, Мико се досети, че имаше гривна, която я спираше от това да използва способностите си, закачена около вратът й. Така че, не беше странно, че двама трябваше да се заемат с тази задача.
-Здравей. - поздрави го на нейна страна Мико и кимна.
-Нека да дадем всичко от себе си.
Приятелска усмивка се изписа върху лицето на момичето, която траеше само за миг, тъй като беше "фалшива", Мико нямаше никакви намерения да се "размеква", трябваше да бъде силна, така че един вид, окуражителната реч, които отправи към Седжи също така се отнасяше и до нея.

[Shen Lee]

- Разбира се. Винаги го правя - отвърна й Седжи с решителен пламък в очите си. - Да ги разбием! - момчето удари десния юмрук в дланта си, въпреки че не беше ясно кого точно ще разбива.


И като по сигнал тренировката започна. Мико го разбра веднага щом падна предпазителят на способностите й. Три от порталите, които обикновено криеха изпитанията, разположени на симетрично разстояние един от друг, се отвориха и от всеки излезе куче мутант - неприятни противници, срещу които Мико се беше изправяла и преди. Бяха способни да правят огромни скоци и ставаха изключително бързи веднъж след като наберат скорост. Отърсиха глави два-три пъти, след което едно по едно започнаха да се приближават фронтално към плячката си. Тези същества нямаха тактики на нападение, защото просто не се страхуваха от нищо.

- Shit - каза Седжи през зъби. Явно не беше готов за три от тях едновременно.

[Miko Zatsune]

Мико изкриви физиономия. Тези същества бяха отвратителни и честно казано й беше омръзнало да я изправят срещу всевъзможни "гадости" и искаше някакво по-голямо предизвикателство, но някой питал ли я мнението й!? Затсене се е адаптирала към обстановката до такава степен, че не й пукаше особено за настъпващата опасност, защото вече твърдо решителна в себе си. Тя се обърна към Седжи, смръщвайки поглед.
*Голям само на думи, а!?* - опитът му да се направи на мъжкар пред нея не й повлия, и в резултат - това беше нейното впечатление. Очевидно тази гривна наистина пречеше на някои хора, като Седжи, например, който се беше стъписал на място, но дали същият този ефект щеше да действа върху нея!? Мико силно се съмняваше, тъй като нейната способност всъщност беше чисто физическа. Струваше си да опита. Мико знаеше, че тези твари нямаха никаква нападателна тактика, за това може би първо трябваше тя да ги атакува, един вид - да ги вкара съвсем в транса. Нищо, че схватката беше 3-ма срещу 1. Без да изпитва някакъв страх или да се двоуми, момичето се затича към чудовищата, като мишената й в случая беше средното. Затсуне спря да мисли за всичко останало и се концентрира в десния си юмрук. Вече имаше опит в това. Планът й беше да стигне метър и половина до целта си, след което да скочи във въздуха, оттласквайки се от земята с левия си крак, като по този начин щеше да се издигне над създанието, откъдето щеше да замахне с десния си юмрук към черепът му, влагайки 80 процента от своята сила.
-A-a-a-a-a-a-a-a-a!!!! - наддаде боен рев чернокосата, преди да изпълни цялостно своя ход. За момент свали своят гард, понеже това беше доста груба маневра от нейна страна, но ако всичко се получи успешно, от там-нататък, тя можеше да се предпазва, използвайки рефлексите и инстинкта си. За сега обаче вниманието й беше насочено към изпълнението на атаката й, това беше всичко, което имаше значение. За да разбие черепа на това чудовище се изискваше все пак известно количество концентрация и Мико не трябваше да я отпуска нито за миг!

[Shen Lee]

Мико не се замисли два пъти преди да се засили към смъртоносната опасност. Може би тази част от психиката й беше причината да бе оцеляла толкова дълго. Кучетата мутанти дори не реагираха моментално, сякаш опитът и инстинктите им не ги бяха подготвили за ситуация, където противникът им ги напада. Стъписването им не продължи дълго, но даде шанс на Мико да изпълни плана си успешно. Мутантът вече бе възстановил самообладание, когато тя скъси достатъчно разстоянието че да изпълни атаката си, и се приготви да скочи към нея, след което щеше да я нападне с чудовищната си челюст. Мико обаче можеше да прецени това развитие на ситуацията и без подобреният боен усет, които й даваше способността й, Path of Demons. Извържвайки собственият си скок, тя прецени реакцията на чудовището, скачайки части от секундата след него, така че да има предимството във въздуха.

Въпреки темперамента й, сблъсъкът им повиши адреналина й повече, отколкото очакваше. Мутантът отвори пастта, която можеше да отхапе част от тялота й благодарение на чудовищната си захапка. Дори малък провал щеше да подпечата гибелта й още тук. В последният момент, тя бе направила стъпка, който й позволи да мине в лявата му страна така че да успее да удари слепоочието му, без юмрукът й да бъде заплашен от челюстта му. Времето се забави за миг, в който тя чу пропукването на черепа му. Тя се приземи на половин метър зад кучето, чието тяло падна на земята. Тя се извърна бързо към него, но ударът й беше успял да го обезвреди успешно - все още беше живо, но нямаше шанс да я нападне сега.

За разлика от останалите кучета. Те се засилваха към нея от двете й страни и след около две секунди щяха да я нападнат. Да, може би планът й да ги игнорира не беше толкова добър все пак. Бойният й усет работеше на пълни обороти, но й подскавзаше, че идващият сблъсък не може да има положителен изход за нея.

[Miko Zatsune]

Добрата новина е, че Мико успя да убезвреди едното "изчадие". Даже според нея то още беше живо, но в момента бе "парализирано" на място, така че чернокосата можеше да изгуби своя интерес спрямо него и да насочи вниманието си някъде другаде. И тук идва лошата новина - за нещастие, Мико сама се вкара в смъртоносна схватка. Сега другите две същества се бяха засилили срещу нея от двете й посоки, и нямаше на къде да се мръдне. Разбира се, тя беше по-подвижна от тях, но веднъж започнат ли и тези създания да изпълняват движенията си, шансовете й драстично се понижиха. Момичето се стъписа за момент. *По дяволите....* Инстинктите й сякаш я предупредиха за това, че може би нямаше друг изход. Сетивата й бяха настръхнали и готови да я подготвят за някаква реакция, но изглежда на Затсуне й липсваше смелост. Което в такива обстоятелства е съвсем нормално. Тези създания бяха по-големи от нея...може би беше възможно да се мери с тях по сила, но все пак те надвишават по бройка. В случая обаче Мико не можеше да разчита на никой друг, освен на себе си, дори и да имаше съотборник който се предполагаше, че трябва да й помага, но всъщност истината беше, че той й помагаше толкова колкото гривната, която я спираше от това да използва специалната си способност. Разбира се, Мико все още не беше отписала това, че не биваше да използва "Path of Demons". Но все пак Мико все още можеше да използва физическите си умения. Когато осъзна бедствието, в което се намираше, тя беше готова да изпълни своя ход, или поне така се надяваше. В последния момент тя направи крачка назад. Трябваше да се увери дали близко зад нея няма стена. Ако нямаше, можеше да използва кракът си, с който направи стъпката назад за да изпълни едно задно салто, с което може би щеше да избяга от "капана". Да, Мико се беше паникьосала, но ако все пак не върне самообладание и не беше направила ответно противодействие на секундата, така че да изкара чудовищата от равновесие и да ги накара да се сблъскат едно вруз друго (което щеше да стане ако е възможно), това щеше да бъде краят за нея и наистина нямаше друг избор освен да трепери на едно място.

[Shen Lee]

Мико изчака до последния момент и отскочи назад, но кучетата изобщо не се сблъскаха така както тя планираше - едното скочи за главата й, а другото за стомаха. Две секунди по-късно тя щеше да бъде тяхна жертва, ако "безполезният" Седжи не се беше включил в битката. Всъщност понеже тя изобщо не го беше включила в сметките си даже му попречи, понеже беше на пътя му. Затова той атакува само кучето, което се беше засилило към стомаха й.

- Мико! - вика му й подсказа, че той очаква тя да го покрие срещу другото куче.

Самият той изпълни атаката си с брутална лекота. От гърба му се излизаха две гъвкави черни пипала с остър връх. Той залегна наполовина и прониза целта си в гръдния кош с дясното си пипало, издигайки я над земята. В следващият момент атакува стомаха й с бързо и мощно движение на лявото пипало, разпирайки го за част от секундата. От жертвата му изригнаха кръв и вътрешности.

---

Вратата на стаята на Октавия се отвори. Когато погледна към изхода, видя че там стои нейният отговорник, Ишигами-сан.

- Хайде - тонът му беше толкова студен и лишен от емоция, че не можеше да я стресне дори да го беше чула в пустиня, когато тя беше последният човек на света. Лаконичен както винаги, Ишигами нямаше дори слаб интерес да отдели повече от нужните усилия за да комуникира с нея.

[Octavia]

Всеки ден на това място протичаше по един и същ начин. Ставане в пет сутринта, два часа грижи за безценната коса, закуска, лекарства и всякакви химикали, малко анализи. Свободно време и тренировки. Ако не беше отраснала тук сигурно щеше да се побърка още докато се учеше да чете, но уви, това се случи след като експериментите зачестяха.
И ето, че отново Октавия стоеше в стаята си и четеше книга, докато записваше нещо в една тетрадка. Всъщност ако някой влезе в стаята и ще види легло, много тетрадки и книги и най-вече ... всякакви щуротии като шампоани и балсами, четки за коса и всякакви аксесоари, които и бяха нужни, за да се движи за това чудо. Поне напоследък започна да я носи на плитка, направена от още три по-малки плитки, направени и още и още такива неща. Идеята беше да не я влачи по земята. Не знаете как се мие нещо такова.
Когато Белокосия влезе тя откъсна поглед от листата и остави химикалката. Затвори книгата и въздъхна. Изправи се бавно, обу си някакви маратонки и тръгна след отговорника. А като тотален контраст между двамата тя реши да се прави на клоун и докато вървяха през цялото време се въртеше като балеринка, тананика се някаква мелодия и се опитваше да го накара и той да направи нещо по-различно от ходене.

[Shen Lee]

Двамата бяха странна двойка отстрани. Малкото момиче с черен нашийник подскачаше и тананикаше, докато възрастният до нея едва регистрираше съществуването й. Не беше ясно дали тясе опитва да привлече вниманието му или просто беше побъркана, но нито едно от двете не беше необичайно за това място. Въпреки това Октавия събра доста учудени погледи по пътя си от деца като нея. Възрастните по-скоро я съжаляваха, когато изобщо й обръщаха някакво внимание.

Оказа се, че Ишигами я води към стаята за изследвания, където се зае с нея човека от това място. Той беше европеец със среден ръст и кестенява коса. Казваше се Джонатан Клейн.

- Как се чувстваш? Усещаш ли някакви нередности напоследък? - попита я той след няколко бързи изследвания.

Въпросът му вероятно произлизаше от фаита, че тя беше оцеляла до 12-годишна възраст, което не бяха успели да направят много други деца. За щастие Октавия се чувстваше сравнително нормално. Най-голямата промяна бяха способностите, които беше започнала да развива.

[Octavia]

В момента, в който приближиха стаята за изследвания Октавия буквално се промени сякаш от земята до небето. Спря да се прави на клоун и придоби съвсем сериозно изражение. Гледаше стаята и дори не смееше да се усмихва. Напоследък доста я посещаваше, но може би вътре и беше спокойно. Не можеше да го обясни, просто го чувстваше.
Когато влезе се огледа без дори да мърда шията си, или дори главата. Единствено очите и шареха наоколо. Търсеше нещо различно от предния път, нещо, което да не беше на обичайното място. И ето, че след секунди откри две липсващи епруветки. Приближи се до мястото и погледна по-внимателно, но бързо се върна и изчака изследвания да минат. Странно беше, че беше привикнала към това. Не и правеше впечатление. Да не кажем, че повече се вълнуваше с колко милиметра е пораснала косата и.
-Бихте ли излезли?
Най-накрая проговори на отговорника си. Рядко се случваше, но все пак от време на време се налагаше. Както той говореше с нея. Щом излезе Октавия погледна Клейн и се усмихна.
-Каква по-голяма нередност от това, че съм родена в тази лаборатория?
Момичето си пое въздух и погледна нагоре към лампата.
-Напоследък докато спя ставам през нощта и усещам болка в очите. Сякаш горят, образите се размазани и често трептят. Главата също ме боли. - тя внимателно докосна скалпа си. - Но това не е такъв проблем. Свиква се. А вие как сте господин Клейн? Животът зад бетонова стена отразява ли ви се добре?

[Shen Lee]

Ишигами едва реагира на "предложението" на Октавия, но когато Клейн сам го помоли да напусне, остави двамата насаме без да казва нищо. На практика нямаше особена причина да се притеснява от това да остави ученият с нея - способностите на Октавия бяха ограничени от нашийника, който носеше на врата си, така че тя беше просто едно беззащитно 12-годишно момиче в момента.

- Това е неприятен начин да се изкажеш - отговори на първия й въпрос доктор Клейн. - Това място е твой дом все пак.

- Аз самият отдавна съм свикнал. За учените е нормално да работят затворени зад стени. Всъщност има много по-лоши места и лаборатории, на които бих могъл да се намирам за да мога да върша работата си.

- Време за някои изследвания - след тези думи докторът я затвори в гигантско стъклено отделение, което се запълни със зеленикава течност догоре.

Благодарение на кислородната маска това не беше проблем за нея, а освен това отдавна беше научила че тази течност на очите й, с които можеше да наблюдава лабораторията през зелен воал. Датчиците на мониторите отчитаха различни неща, които тя не разбираше. Докторът записваше в тетрадката си различни неща, все така непонятни на момичето. След като престоя в отделението може би 5? 10 минути, течността се източи и тя го напусна.

- Сега ще изпитаме способностите ти. По-комфортно ли се чувстваш с тях вече?

Всъщност тя не ги беше изпитвала извън по време на тренировки и изследвания като това, през което трябваше да мине сега. От нея се очакваше да влезе в затворено помещение обградено с изключително здраво стъкло, където щеше да може да изпитва способностите си на спокойствие пред погледа на доктора. Вътре имаше поставени на рафтове и плоскости върху стълбове с различна височина всякакви неща - топки, кенове пръчки и др. Веднъж след като тя беше затворена в херметичното пространство, действието на нашийника й щеше да спре и тя щеше да може да употребява способността на косата си на воля.

[Octavia]

Когато Клейн започна да говори момичето внимателно го изслуша и изчака да свърши, но все пак и беше забавно. Дали той някога щеше да е на нейното място? В нейното положение? Никога. Той беше далеч по-важен за този експеримент от самите експерименти. Може би затова му се чудеше, защо стоеше тук, затворен като нея, но никога не можеше да е сигурна какво се крие в човешкото съзнание.
-Може и да е мой дом, но … никога няма да повярвам, че някога наистина ще го почувствам като истински дом. Но ако имате възможност .. бягайте от тук. Това не е място за някой като вас.
След първото изследване онази побърканата Октавия отдавна беше изчезнала. Сега пред докторчето беше напълно сериозно и разумно съзнание, което осъзнаваше почти всичко, което се случваше около нея, но уви не разбираше повечето научни фрази и термини. Тя въздъхна когато той я попита дали свиква със способностите си.
-Може би щеше да е по-лесно да мога да ги ползвам, поне когато се опитвам да си сплета косата или дори когато искам да я измия.
Накрая тя вдигна рамена и погледна мястото, където трябваше да влезне. Приближи се до него и докосна стъклото. Почука няколко пъти по него, огледа го внимателно и пак въздъхна.
-Знаете, че няма да нараня никой, но все пак не ме пускате близо до другите със способностите ми. Но може би така е най-правилно.
Преди да влезне свали внимателно ластика, който стягаше косата и в края на плитката, колко да се разпусне на три по-малки. И след още няколко такива дейности влезе вече в „стята”. Затвори очи и се усмихна. Докосна нашийника и щом усети, че не действа пластове коса започна бавно да се издига ли издига във въздуха. Част от косата и сама се разплете от плитките, но някои си останаха цели. Момичето се приближи до рафта и килна глава на една страна, а въпросната коса започна да се движи сякаш на забавен кадър след всяко нейно движение. Беше странно за нея самата, че можеше да прави това, но явно просто си беше такава. Тя затвори очите си. Потопи се в съзнанието си и за момент вече не беше тук. Виждаше се далеч от тази лаборатория, но под краката и имаше странна река. Водата беше топла и червена, а това, заради което я държаха тук .. тя беше на всички страни и по нея имаше забити крайници, сякаш беше някакъв таралеж. Октавия беше напълно наясно с това, че в момента, в който беше „заразена” нещо и прещрака, но се появяваше само когато способностите и бяха на свобода.
След секунди на просто стоене очите и напълно се промениха. Погледа и стана малко по-особен. Гледаше без да мига, с поглед на тотално хахо или прекалил с кафето. По лицето и се разнесе лека усмивка и тя само докосна един кен. В следващия момент косата и започна да се движи бързо и доста хаотично. Докато накрая не започна да оставя следи по стъклото сякаш някой е дращил по него. Когато се успокои момичето седна на земята, а около нея имаше неща от рафта-уви на парчета. Тя започна да си тананика някаква песничка, а косата , която и създаваше толкова проблеми си се движеше според зависи нейните си преценки.

[Shen Lee]

Каквото и да се беше случило, в един момент приключи. Изглежда другата същност на Октавия се проявяваше по-силно, докато способностите й бяха освободени. След около минута нашийникът влезе в действие и след като беше "обезвредена" стъкленото отделение се отвори. Тя не можеше какво впечатление беше създала, понеже Клейн продължаваше просто да си води записки.

- Значи искаш да общуваш с другите деца? - попита той, след като вдигна глава към нея замислено. - Но ще трябва да се държиш по-добре с тях - погледът му се отмести към разрушението в стъкленото отделение. - Със или без способностите си. Мислиш ли, че можеш да ми го обещаеш? - той се вгледа преценително в нея.

[Miko Zatsune]

Мико изчака до последния момент и отскочи назад, но кучетата изобщо не се сблъскаха така както тя планираше - едното скочи за главата й, а другото за стомаха. Две секунди по-късно тя щеше да бъде тяхна жертва, ако "безполезният" Седжи не се беше включил в битката. Всъщност понеже тя изобщо не го беше включила в сметките си даже му попречи, понеже беше на пътя му. Затова той атакува само кучето, което се беше засилило към стомаха й.

- Мико! - вика му й подсказа, че той очаква тя да го покрие срещу другото куче.

Самият той изпълни атаката си с брутална лекота. От гърба му се излизаха две гъвкави черни пипала с остър връх. Той залегна наполовина и прониза целта си в гръдния кош с дясното си пипало, издигайки я над земята. В следващият момент атакува стомаха й с бързо и мощно движение на лявото пипало, разпирайки го за част от секундата. От жертвата му изригнаха кръв и вътрешности.

Планът на Мико не проработи така, както тя го беше запланувала. Но ето, че беше крайно времеи някой друг да се включи в битката. Може би Мико прибърза със своя избор и заради това попречи на съотборника си да използва способността си, но нея това слабо я интересуваше. На Седжи явно му трябваше известно време за да използва тези пипала, или просто да се съсредоточи върху онова, което идва срещу него, а Мико не разполагаше с такова, а за нея, съществуването й беше далеч по-ценно от неговото, и трябваше все пак някак да си да го запази. "Жалко", ама точно сега позициите се обърнаха, защото сега Седжи беше онзи, който трябваше да извика името на Мико, за да може тя да се осъзнае, понеже беше изпаднала за малко в шок, но ето, че сега се съвзе.
-Разбрах! - отговори Мико ответно, като смръщи поглед. В момента гледката пред нея беше доста неприятна. И не, това не беше заради разполовените вътрешности на създанието, което беше прорязано от пипалата на Седжи, това беше свикнала да го вижда всеки ден. Причината беше заради животното, което беше скочило към главата й, понеже то беше като нещо от кошмарът, който беше сънувала миналата вечер, заради което и този ден беше може би един от най-лошите й. Не биваше обаче да се разсейва. Всъщност точно обратното. В изражението й - изглеждаше сякаш Затсуне изчисляваше онова, което предстои да се случи. За това тя понечи да се отмести внезапно встрани. Знаеше предварително, че създанието ще спре на едно място, след като целта му се придвижи встрани, за това тя се опита да повдигне рязко ритника си насочвайки го на 90 градуса, движейки се по посока на часовниковата стрелка. Щеше да набие един roundhouse kick право в главата на създанието, като Мико впрегна повече сила и техника във ритника си, отколкото при удара, с който по-рано нокаутира предния си противник. Целеше да нанесе по-големи щети върху създанието, може би дори с тоя ритник да го изпрати така, че да се разбие в някоя от стените.

[Octavia]

Каквото и да се беше случило, в един момент приключи. Изглежда другата същност на Октавия се проявяваше по-силно, докато способностите й бяха освободени. След около минута нашийникът влезе в действие и след като беше "обезвредена" стъкленото отделение се отвори. Тя не можеше какво впечатление беше създала, понеже Клейн продължаваше просто да си води записки.

- Значи искаш да общуваш с другите деца? - попита той, след като вдигна глава към нея замислено. - Но ще трябва да се държиш по-добре с тях - погледът му се отмести към разрушението в стъкленото отделение. - Със или без способностите си. Мислиш ли, че можеш да ми го обещаеш? - той се вгледа преценително в нея.

Момичето излезе извън херметически затвореното пространство и пак се озова пред докторчето. За минута, две още не осъзнаваше, че не беше точно с отлично психично състояние, но когато погледна стаята въздъхна и само затвори очи. Докосна внимателно косата си и в момента и се щеше да я откъсне от скалпа си, но без нея щяха да я убият без време, затова просто започна да я сплита, до състояние, когато щом я върже на опашка няма да мете пода с нея.
-Не съм сигурна дали ако ме пуснете сред другите ще ше разбера с тях.
Все пак веднъж се опитаха. На другото момиче и беше хрумнало, че иска да и вземе това, заради което я държат. И затова вместо да я нападне Октавия се заключи в банята, докато не дойде отговорника и.
-Проблема не е бил никога дали ще се държа добре или зле. Все пак другата ми същност се появява само когато мога да използвам силите си. А и да не забравяме, че се появи това едва след като започнах да приемам химикалите.
И понеже трябваше да направи нещо, Октавия се изправи и отиде до мястото с епруветките. Хвана поставката и я премести по-близо до въртящата се машинка, и това само защото там преди стояха.
-Още един фактор, че не трябва да съм при другите деца .. дори отговорника ми не ме понася. Чудя му се как ме търпи, ако трябва да сме честни.

[Shen Lee]

Кракът имаше сила от 3 до 4 пъти по-голяма от тази на ръката. Въпреки че тялото на Мико не притежаваше голяма сила, за сметка на ловкостта й, докато използваше Пътят на Демоните, ритникът й притежаваше достатъчно деструктивна мощ, за да нанесе фатален удар на кучето мутант, когато го изпълнеше правилно. Тялото му отхвърча назад по неестествен начин.

- Трябва да се целиш за врата - посъветва я Седжи, след като въздъхна сякаш не беше усетил изпитанието за заплашително. Първото куче, което Мико беше атакувала се промъкваше зад него, сякаш беше леко замаяно. Без дори да се обръща, Седжи го прониза в гърдите с двете си пипала и го разкъса по неприятен начин.

------------------------------

Докторът се почеса по главата със затруднена физиономия.

- Това не е вярно. Ишигами винаги е такъв. Не мисля, че те мрази частично. Пък и няма как да разбереш дали децата ще те харесат преди да си се запознала с тях. Е?

[Miko Zatsune]

Мико изглежда беше забравила за първото куче изобщо, докато насочи вниманието си върху това да очисти останалите две. Следващия път трябваше по-внимателно да преценява действията си. Но това и тя самата можеше да го разбере.
-А ти не трябва да ми даваш съвети! - изрепчи се чернокосата на Седжи, като отправи към него студен поглед, без грам емоция в него, докато скръсти ръце недоволно. Не, че личеше изобщо да й пука за отношението й спрямо съотборника й, който просто се опитваше да помага. Мико не отнемаше нищо от неговите изчислителни умения, но за следващия път трябваше да го има предвид, защото на Затсуне не й харесваше някой да я напътства, тя винаги действаше на своя глава. Всъщност, Мико нямаше доверие на никой, освен на самата себе си, и в момента беше бясна не към някой друг.
-Благодаря, все пак! - следващите думи на Мико не бяха никак извън място, защото колкото и да не разчиташе на останалите, все пак знаеше, че не го правят с лоши намерения. Особено Седжи, който дори се оказа може би най-полезния в тази "задача". Мико се чувстваше така, сякаш беше слабото звено в отбора и имаше скрита завист към него. В същото време, не можеше да си представи някой по-добър съотборник от Седжи, ако не беше неговата способност за това да заличава целите си от далечен обсег, сигурно Мико дори можеше да умре, когато беше вкарана в "мъртвата хватка" по-рано. За напред, Мико трябваше да се постарае и да се докаже, че е по-силна от това, което демонстрира. Колкото до задачата им - изглежда беше изпълнена. Всичките "кучета" бяха заличени. Освен ако нямаше още трудности, през които Мико и Седжи се налагаше да преминат. На Затсуне много не й се вярваше това да е края.