За миг, дъха на Мико бе отнет от сетивата й, не заради начинът по който изпълни атаката си, а по-скоро заради подхлъзването, което я изхвърли от покрива на влака и отрати към безкрайното поле от жито. В този момент, Мико се почувства толкова безнадежна, че не само победата се изплъзваше от ръцете й, самият й живот се изплъзваше от ръцете. Ако бе паднала, тя почувства, че това щеше да бъде края за нея и най-вероятно, щеше да умре. Страхът, който я обзе докато се бе подхлъзнала, не бе нищо в сравнение с този, който изпита, щом излетя от покрива.
Единственият шанс да направи критичен удар, тя го пропусна поради неловка грешка. Бе толкова фокусирала се към противникът, че си пързулна кракът в собствената си кръв, от чиято тя дори не бе преценила колко количество е покапало по повърхността върху която самата тя стоеше. Веднага преди да изпълни фаталният си ритник, който щеше най-вероятно да бъде последния, тя пропусна толкова обръщащ момент който я наръга в гърба като нож, но така или иначе, Мико бе в безизходна ситуация, още щом се озова на покрива на този трамвай. Обаче опасността, която я застраши, я принуди инстинктивно да се бори за оцеляването си, вместо да бъде бясна на себе си за дързостните действия, които щяха да й костват живота. Мико напълно бе пренебрегнала последствията, и сега си бе изпатила затова.
Тя бързо изпъна ръцете си напред още преди да падне от покрива. Скоростното течение веднага щеше да отвее крехкото й тяло от покрива като тънък лист хартия, ако не се беше захванала с върха на пръстите и на двете си ръце за ръба на покрива. На този етап Мико бе изчезнала от полезрението на кукловодът който може би си бе помислил, че тя бе пътник. Някак си, Мико щеше да го направи обратно жива, за изненада на противникът й, който всякаш бе по-уплашен за здравето й от нея самата, а тя беше осъзнала за това, че бе подценила колко заплашителна бе вероятността да умре.
Също както когато тя се срещна с вътрешния си мрак, Мико сякаш се издърпваше нагоре, обратно от ямата водеща към самия Ад. В случая, струята от течение около влакът, бе в пъти по-силна от тази на покрива, и наистина усилено духаше, така че крехкото тяло на момичето, можеше да отлитне, допреди тя да стегне мускулите на ръцете си както и на раменете си, и със захватът си, да се набере на ръба на покрива, обратно, като щом половината част на тялото й се озовеше на покрива, тя щеше да изпълзи с помощта на лакътя на ръцете си, за да не бъде буквално на ръба на покрива, а да стъпи обратно на повърхността. Задъхала се и останала почти без капка въздух, както и на празен стомах, за който щеше да се прихване с едната си ръка, прикривайки фактът, че все още имаше чувство за глад, което би могло да бъде още по-пагубно за нея и да не й даде сили да се изкачи, Мико щеше да застане на колене срещу момчето и да се изкаже с неловко изражение на човек, който бе осъзнал грешката си:
-Опасно, опасно. - щеше да възкликне тя, и след няколко забързани въздишки, тя щеше да се опита да го оспори от това да продължат от там, докъдето бяха стигнали в схватката. Трябваше да има начин да разрешат спора, без да продължат битката, която на този етап изглеждаше безсмислена:
-Казваш, че искаш да защитиш пътуващите във влакът, така ли? Как смяташ, че ще гледат на теб, в случай, че се отървеш от мен? Имам много приятели на този влак, и те не биха ти простили, ако се опиташ да ме заличиш. Смяташ ли, наистина, че имаш смелостта да го направиш? Не мисля, че ти си човек, който би сторил подобно нещо. Опитай се да бъдеш себе си, и бъди откровен със себе си, поне за миг. Биха ли искали това твоите близки, ако все още бяха живи? Едва ли биха искали тяхното момче да става "ловец на демони" и да прави неща с онези които са им посегнали, по-лоши дори от тези дела, извършени от техните убийци. Това не си ти!
Мико се опитваше не само да промени намеренията му и да намери "светлина в мракът", показвайки загриженост за някой който се опитваше да я убие, дори и след като самата тя беше в опасност да изгуби собствения си живот. Тя се опитваше и да откупи време. Макар и лошия й по ирония на съдбата късмет, тя имаше чувството, че можеше да продължи да се бие, дори и да бе изморена, отвъд пределът на нормалното. Ако само можеше да получи още един шанс, тя щеше да приключи този спор, дали с размяна на юмруци, или опитвайки се да го отвърне от лошите му намерения и да го накара да се промени, щеше да открие слаба точка в този лош за нея мач и някак си, да преобърне ситуацията, а защо ли не да имаме и смяна на сърцето от страна на нейния похитител?
.svg)
