Alter World RPG

XP CHECK: Zatsune Miko.

RP Count: 400XP.
RP Quality Bonus: 160XP(Are you ready?).
Milestone Completed: Fall of Kuroshima(B-rank): 217XP.

Code: Select all

Общо опит: 777XP
Предишен опит: 5440.
Нов опит: 6217.
Предишно ниво: 10.
Ново ниво: 11.
Получаваш: 1 точкa способност, 15 точки статистика.

Мико отвори очи, събуждайки се от нещо което приличаше на дълбок, дълбок сън. Първоначално, зрението й беше замъглено, но дали беше заради досадните слънчеви лъчи, блестящи право в очите й, или просто защото усещането беше такова, все едно се опитваше да се свести от силна упойка, вкарана в кръвта й, не можеше да отговори на този въпрос, както и да си обясни защо изобщо все още съществуваше. Не можеше да си отговори на това, както и на много други въпроси, които я интересуваха, но може би беше най-добре за нея дори да не се опитва, или поне в момента, защото независимо колко упорито се опитваше да запълни онова което се беше изплъзнало от умът й, не стигаше до никакви следи за миналото си, за това в трябваше да бъде реалист и да мисли за настоящето. И ето, че накрая Затсуне се осъзна и отново беше на себе си, или поне част от себе си, като вече виждаше нормално. Сигурно човек, когато се намери в чисто бяла стая, можеше да си помисли, че вече е умрял, и така изглежда Раят, но Затсуне не беше от този тип хора които прекаляваха с телевизията и не обръщаха никакво внимание на света около тях. Всъщност, тя се чувстваше като че ли все едно се е преродила от мъртвите и за пръв път разбира как изглежда светът отвън, доказателството че са намираше в реалния свят бяха тръбите, които излизаха от тялото й, както и тази, която бе запушила устата й - беше доста некомфортно, за това тя побърза да ги махне от нея, без дори да помисли дали с това би попречила на здравето си, тъй като то беше най-малкия проблем заради който трябваше да се притеснява. Мико се опита за начало да се разкара от тези неща, които я караха да се чувства супер неудобно, после може би щеше да опита да намери начин да се надигне от леглото, на което лежеше.

Мико разкара досадните тръби от себе си, и изненадващо, успя да се изправи от леглото. Всъщност дори самата тя не очакваше да е толкова лесно, имайки предвид че е лежала доста дълго време, и не знаеше колко сериозно наистина беше ранена, докато не се вдигна на крака. Първоначално, тя леко изгуби равновесие, но по-важното е, че някак си успя да се стабилизира. Когато се огледа, момичето осъзна, че всъщност не беше ранена чак толкова зле, имаше тук там някои синини и одрасквания, но те лесно щяха да заздравят. Мико се съмняваше, че можеше да запази равновесие за дълго време, може би не трябваше да отива по-далеч от леглото си, ако не искаше да припадне далеч от своята стая и никой да не разбере, че с нея се е случило нещо лошо, така че за момента може би беше най-добре да избегне това. Но не болеше да направи няколко стъпки около стаята, разбира се, колкото да свикне отново да ходи, без да се олюлява отново, за което може би щеше да отнеме известно време, също. Затсуне изпъна дясната си ръка напред и погледна към пръстите си, още не можеше да повярва, че това беше истинския свят, за което трябваше да се увери сама. Тя стисна юмрук и отпусна ръката си няколко пъти, след което се огледа отново, защото за нея беше все едно за пръв път се оглеждаше в огледало, въпреки че в стаята нямаше такова наистина. Мико погледна към вазата с цветя поставена на шкафчето, което не й направи особено впечатление. Може би във всяка друга стая имаше по една ваза с цветя, което най-вероятно символизираше че някой е загрижен за здравето на пациента, или нещо от сорта!? Мико не разбираше точно какво означаваше това, така че дори не се опита да впряга мислите си около тези излишни детайли, най-вероятно вазата с цветето беше поставена колкото да принася някакъв вкус в средата наоколо, колкото и да изглеждаше извън място в действителност. Но имаше нещо друго, което се намираше в лявата половина на стаята и това беше вратата. Мико се опита да отвори вратата и да излезе от стаята. Нямаше да отиде прекалено далеч, след като открехне вратата, тя щеше да надникне, за да се увери че никой няма да й направи някакъв проблем. Не мислеше да отива прекалено далеч от мястото си, просто щеше да направи леко проучване. Разбира се, не беше сигурно дали вратата на стаята изобщо не беше заключена.

Мико се озова в изцяло нов, непознат за нея свят. Тя не можеше да повярва, че по коридорът имаше толкова хора, а и шумът - можеше да чуе техните гласове, техните стъпки...всъщност тя не можеше да понесе звукът в началото, защото шокът, който изпита, беше нещо като статично електричество. Причината за внезапно смущение в нейното съзнание беше, че за пръв път тя се намираше в подобна среда. За пръв път се чувстваше толкова несигурно... Затваряйки очите си, момичето се опита напълно да избяга от реалността, задавайки си на ум въпросът дали наистина беше жива. Тя обаче остана разочарована, когато отново прогледна, тъй като всичко стоеше еднакво. Също както минаващите около нея хора, които носеха дрехи като нейните. Някои от тях имаха болнав вид. Това означаваше ли, че Мико беше болна!? До колкото тя беше сигурна, имаше само някои наранявания. Във всеки случай, синьото не й беше от най-любимите цветове които тя носеше по принцип. Всъщност, Мико носеше единствено черни дрехи, но в момента облеклото беше последното нещо, за което можеше да се оплаква, не можеше да го смени и без това, защото до сега не беше намерила друго. А и дори 7-те божества не знаеха дали тези хора нямаше да се опитат да я убият, ако беше облечена по-различно от тях. Мико забелязваше, че някои от подминаващите я гледаха странно и тя не можеше наистина да приеме това, въпреки че в действителност момичето знаеше, че няма нищо общо с тях, колкото и да си приличат по "униформа". Явно тук всички бяха еднакви. Хората бяха странни създания. Но Мико не трябваше да се чувства по-различна от тях, или в противен случай, те щяха да започнат да избягват присъствието й напълно. Не, че Мико се нуждаеше от тяхното. Всъщност, освен ядене, душ, и нови дрехи, от какво друго се нуждаеше тя!? Как изобщо беше попаднала Мико тук!? За нея беше време да си отговори на някои от тези въпроси. След като запази самообладание, Затсуне тръгна да ходи по коридорите, страничейки от персоните които изглеждаха зле. Тя пъргаво и в същото време предпазливо минаваше от едната страна на коридора към срещуположната, от стая на стая, опитвайки се да подслушва през вратите, облягайки се на стената в близост. Сигурно заради изолацията трудно можеше да чуе нещо, но ако Затсуне се беше концентрирала и впрегнеше своите сетива, които бяха далеч над нормалното ниво, можеше да извлече някоя полезна за нея информация.

Явно хората наоколо не бяха толкова редовни по отношение изпълняването на физически упражнения, колкото беше Мико. Повечето от тях нямаха кой знае колко добро телосложение. Не, че Мико беше кой знае колко силна, но пък беше гъвкава и атлетична и на всичкото от горе, от някъде знаеше някои акробатични движения които другите едва ли можеха да демонстрират. Може би самата Мико беше причината поради тяхното любопитство, защото тя имаше повече стамина от нормален човек и не се изтощаваше бързо, така че нейните тренировки по принцип бяха доста интензивни. Или пък, някои от тях бяха повече любопитни, защото Мико беше момиче, а за момичетата беше нетипично да изпълняват подобни функции. Мико, разбира се, не беше особено загрижена за мнението на околните. Тя се беше фокусирала върху действията които извършваше, докато не привлече вниманието на две деца, които проявиха интерес към онова което Мико вършеше. Въпреки, че бяха прекалено малки за да знаят истината, Мико се опита да се постави на тяхното място и считаше, че бяха изостанали, но как можеше да определи че на техните години е правила същото, Мико не можеше наистина да определи, защото на нея всичко й се струваше също толкова логично колкото и от гледната точка на малчуганите. Момичето погледна към тях със строго изражение. Колкото и да не ги обвиняваше, че за тях беше странна, според Затсуне все трябваше да има кой да ги контролира от това да не вършат глупости.
-Тренирам. - обясни Мико на хлапето с кестенява коса. След като свърши със сериите от лицеви опори, Мико пропълзя напред, приближавайки се към тях.
-Нямате ли си някаква занимавка? - изрепчи им се момичето, а после се опита да ги пропъди, правейки се на мечка:
-Вървете да си играете на гоненица, жоменка, или с каквото си губите вие децата свободното време! Стойте далеч от мен или в противен живи ще ви изям целите! Гр-р-р...!!!

-К...какво!? - възкликна изненадано Мико, сякаш не възприе въпроса на детето, на което, между другото, трябваше да му даде кредит, тъй като все пак се престраши да попита дори след като тя се опита да ги прогони. Тези хлапета не бяха толкова глупави, за колкото ги смяташе Затсуне. Знаеха неща които тя дори не подозираше. Затсуне се докосна предпазливо за зоната, където беше нейния белег. Очакваше да я заболи, но всъщност не усети болка. Тя обаче бързо отдръпна ръката си, защото не искаше да се инфектира, без да иска. Въпреки, че отпечатъка не беше кой знае какво. Най-вероятно причината за нанасянето му беше огърлицата, на която Мико почти не обърна никакво внимание, но можеше да се закълне, че видя във своята стая, сега като се замисли. Странно, но някои неща отбягваха паметта й, които просто бяха някои тривиални, излишни подробности. Но когато Затсуне впрегна мислите си, тя разбра, че в огърлицата имаше нещо специално. Колко ли време е била закачена около вратът й, за да остави дори белег!? Трябваше ли Мико да я сложи отново, или беше по-добре да измисли някоя друг вариант, с който да прикрие следите, понеже едва ли изглеждаха хубаво върху нея. Но за всеки случай, щеше да вземе огърлицата със себе си, можеше да й потрябва някой път, все пак беше единствената вещ, която момичето беше оставила след себе си, преди да изгуби своята памет. Миг след като се досети за всичко това, зениците на Мико се разшириха, и тя се осъзна, връщайки се обратно в реалността, където хлапето очакваше нейния отговор.
-Теб пък какво те интересува? Не бях ли достатъчно ясна? Разкарайте се, или в противен случай...
След, като им се накара, Мико не довърши изказването си, сякаш нарочно не разкри какво ще им причини, може би обаче страховитият й, чудовищен поглед беше достатъчно убедителен, за да ги изплаши. Достатъчно им позволи да нахлуват в нейното лично пространство, Затсуне нямаше да им позволи да се приближат по-близо до нея. Не й беше ясно защо не искаше да допуска хората до себе си, но нещо я караше да се отвращава от тях.

Инстинктите на Мико успяха да доловят присъствието на някого в близост и забеляза, че до нея стоеше момче, което на външен вид беше горе-долу на нейната възраст. Нещо го отличаваше от останалите хора и това беше неговата странна на цвят коса. Ако Мико трябваше да отгатне, той най-вероятно беше някой близък на децата, или едното от тях, Мико можеше да предположи, че то това би трябвало да е хлапето с кестенявата коса, или пък брюнетката беше в грешка и между него и малчуганите нямаше нищо общо. Все пак приоритетите на новодошлия бяха неизвестни, тъй като той беше напълно непознат за момичето, дали беше човек или не, не можеше да се премисли докато не се докаже, но поне за сега той не досаждаше на Затсуне, ако това можеше ви накара да си помислите, че се отличаваше с нещо от другите. Крайната линия беше, че много непознати лица нарушаваха спокойствието на Мико и това не й харесваше. Но поне спря да плаши децата, които трябваха да благодарят на момчето-"герой", успешно отблъсквайки ги от негативните емоции, прехвърлени върху тях заради повишения адреналин на Мико, който в момента рязко спадна, и Мико опита да запази спокойствие.
-Сериозно... - въздъхна нацупено Мико, след което се изправи от земята и понечи да седне на пейката зад нея, доближавайки колената на краката си едно до друго, които щеше да докосне с дланите на ръцете и. Мико трябваше да си обяви почивка, натрапчивостта на тези хора нямаше да сринат напълно настроението й, макар че в момента то не беше никак розово, всъщност Мико вярваше, че единственото нещо което й помогна да не се срине напълно или по-лошо, бяха нейните ежедневни тренировки които тя направи по-рано, те бяха единствената позитивна случка, която да подобри днят на Мико до сега.