Alter World RPG

Хиитоми Момое

Уинри Зеевал'д

-Всъщност, не бързах за никъде... - отбеляза Мико, задъхвайки се с през още няколко интервала, преди адреналинът й да започне да затихва, докато тя опита да се отпусне, запазвайки самообладание в същото време. Макар и Уинри да се забави с пременянето на външния си имидж, Мико в днешното време не беше в настроение още от сутринта. Дали причината беше че имаше някакво предчувствие за предстоящото събитие, или вчерашния ден бе оказал това влияние, не беше напълно ясно дори за самата Мико, за това тя реши да подходи неутрално спрямо тази мисъл, нагласявайки съзнанието си към сегашното събитие:

-...въпреки това се погрижих да бъдем тук възможно най-бързо заради партньорката си.

По навик или не, Мико беше започнала да свиква да се обръща към Уинри чрез думата "партньор". Тя завърши по този начин новодошлата си реч, за да не пробуди подозрение, че се чувстваше малко кофти. Може би самата Мико преувеличаваше, и щеше да използва целия този фурор около фестивалът, за да се разсее. Дори и да се беше случило нещо нередно, за сега Мико имаше подкрепления от двете момичета до себе си, така че за сега положението беше спокойно и нямаше повод да бъде притеснена.

Както другите момичета, Мико се беше постарала да изглежда поне минималистично в официален вид. Макар и да не се гримираше, Мико по принцип имаше добро натурално излъчване, а за начинът си на облекло, тя беше избрала готически стил униформа в черен цвят с пурпурни ивици и шарки по дължината на ръкавите и по ръбовете.

- Да се пуснем да разгледаме улиците? - попита Хиитоми, след като тактично даде време на двете момичета да си поемат дъх.

Напълно естественото осветление което придаваха сергиите върху улиците действаха наистина успокояващо. Съвсем друго беше да се лута из тези улички, отколкото да бъде обградена от високи сгради затискащи пространството около нея. Макар и да се срамуваше да си признае, Мико всъщност наистина се чувстваше, сякаш се разпускаше с двете хиперактивни момичета. Правеше смисъл да бъдат развълнувани за фестивала, след като Мико вече схваше каква беше същността на събитието. Имаше много разнообразие от храна и дрънкулки, но също така и интересни активности, като тази пред която бяха изправени момичетата.

Лесно можеше да се подлъжеш от материалното и Мико не беше от онези, които се поддаваха на тази примамлива енергия, но явно партньорката й се заблуждаваше лесно от "сладко-изглеждащи" фигури, които от гледната точка на Мико не представляваха голяма атракция. Предизвикателството, както спомена Хиитоми, не беше от най-лесните, Уинри беше останала само с желанието да се сдобие с голямата плюшена мечка стояща покрай наградите, според вярванията на Мико. Тя обаче смяташе да помогне на партньорката си, тъй като й се стори интересна задачата, целта на която обясни мъжът който държеше мястото. Ако Уинри не можеше да се справи, то това Мико щеше да се опита да изпробва своята точност върху онези кутии.

Това което беше грабнало окото на Мико, обаче, беше блещукащ предмет паднал на земята. Когато се обърна, тя можеше да забележи и човекът, който беше изпуснал предмета. Мико по принцип не беше алчна и моралния й кодекс не позволяваше да отнеме нещо чуждо без да има позволението от притежателя, но нека приемем, че след като откри изпуснатата монета, дали порочено от чист късмет или не, предметът вече беше нейно притежание. А виновникът тя да се сдобие с 5 кредита се отличаваше, защото не можеше да прикрие емоцията си, която подсказваше, сякаш той наистина нямаше намерение просто да опусне паричното си средство на земята.Дали имаше скрит подвиг за това или не, нямаше значение. Мико беше решена да се възползва от възможността и да вкара монетата в употреба.

-Чувствам, че днес имам късмет. Нека аз да се опитам. Направете място, ако обичате! - обяви Мико своето участие, като подхвърли с палец 5те кредита към човекът който държеше щандът, в който Мико не се и съмняваше, че притежаваше нужните рефлекси, за да грабне хвърчащата към лицето му монета.

Разбира се, задачата не опираше до късмет, а Мико не беше свикнала да стреля с каквото и да е било. Но от опитът й на моста, тя беше видяла как хората използват това средство. След като пистолетът беше зареден и подаден към нея, тя щеше да го хване за дръжката и да се прицели, като тук не трябваше само прецизност, но и силен захват. Мико загледа към кутиите, концентрирайки се. Прецени, че трябваше да се прицели малко по-нагоре от средата на мишената, тъй като тези пистолети с корковите тапи наистина бяха уловки за използване. Но Мико зае бойна позиция, като пристъпи напред с единия си крак сякаш беше готова да танцува. Процесът протече по следния начин:

Първо, Мико изпъна ръката с която държеше пистолетът напред.
За да се увери, че имаше достатъчно силен захват, тя прихвана лакътя на ръката си с дланта на другата ръка.
Погледът й акцентираше праволинейно към юмрукат й, и прозираше около 5 сантиметра над пистолета и право към кутиите. Беше почти като че ли се опитваше да удари някой противник.

Изолирайки себе си от мислите си, както и шумът около нея, тя можеше да си представи как се опитваше да удари някой противник в главата с дълъг юмрук и стисна дланта на огнестрелната си ръка толкова здраво, че ако имитацията на пистолет не беше достатъчно издръжлива, дръжката му можеше и да се счупи. След като си представи, че се прицелваше в лицето на някого, Мико беше готова да открие огън.

За бонус точки харизма, дори и при провал, след първият си опит, тя щеше да се извърти сякаш прави своят завъртащ ритник, но всъщност след успешното си завъртане, тя щеше да наклони ръката си диагонално към мишената, преди да изстреля към втората кутия....

*Втори изстрел:*
PEW-PEW!
1d20

....а преди да открие огън по 3тата мишена, която беше най-голямата, Мико щеше да извие тялото си настрани, но не и ръката си, и да направи последният си пробождащ изстрел.

- Опа! - възкликна притежателят на щанда.

- Хайде, хайде - каза Хиитоми агресивно след няколко мълчаливи секунди. - Не се прави на ударен, тя си спечели наградата честно и почтено - последните три думи бяха подчертани.

Беше 1/2 шанс, но Мико успя. Тя всъщност харесваше талисманът с котката, но колкото и да и се искаше да го прибави към този с водния символ, който вече притежаваше, тя чувстваше сякаш беше длъжница на Уинри и тук нямаше колко да размишлява дали всъщност играеше за себе си, или за да удовлетвори партньорката си. В случая Уинри щеше да бъде доволна, тъй като Мико беше сигурна, че щеше да се сдобие с плюшеното мече, което Уинри бе харесала.

-Ще взема това. - посочи Мико към мечката с пръст докато изрече със сигурност намерението си. Без дори да дочака продавачът да й даде наградата, тя побърза да си я вземе, като след това подаде мечката на Уинри. Макар и Уинри да беше като "За мен ли е това!?", Мико настоя тя да вземе мечката, с обяснението, че беше по-подходяща за нея, а и самата Мико прие да участва просто за забавление, понеже тя обичаше предизвикателствата. Изглежда в този свят, късметът също се считаше за умение, нещо, с което Мико тепърва трябваше да свиква, тъй като тя разчиташе повече на умението си. Късметът обаче също беше нещо, което поддържаше бойния дух в своята най-чиста форма. Разбира се, целта на този фестивал беше и Мико да се забавлява, дори да го правеше по свой начин. Изглежда, че повечето хора бяха тук да починат от тежкия си начин на живот, но за Мико, която беше свикнала всеки ден да се бори за оцеляването си, някои подобни предизвикателства също действаха отпускащо.

Мико се замисли, дали беше добра идея да благодари на странникът, който изпусна монетата, понеже ако не беше той, тя нямаше да участва в играта която спечели, но след като се огледа наоколо, от него нямаше и следа. Е, както и да е. Ако не искаше да бъде намерен, знаеше къде да потърси Мико ако искаше разплата. Но Мико не бързаше да поеме по дадена посока, тя всъщност избра да продължи да следва Уинри и Хийтоми и да бъде малко по-внимателна, защото все пак остана с догатката, че тук може би също се криеха и някои хазартни активности, които бяха примамливи, а в момента Мико не смяташе да надценява своя късмет, защото той поддържаше нейния боен дух и я зареди с енергия, така че да може да продължи напред, към епицентъра на фестивалът.

В началото, когато Мико й подаде мечката, Уинри спря сякаш не беше сигурна, че това наистина се случва. След това пое играчката, удостоявайки я с дълъг поглед на съзерцание, след което се хвърли към Мико за да я прегърне с две ръце.

Мико не бе чувала гласът на Уинри да стига такава височина преди, но не това я вцепени от изненада. Това, което наистина изненада безименното момиче, бе чувството, което изпита, когато бе прегърната за първи път в паметта си. В първият момент инстинктите й почти я накараха да отблъсне Уинри от себе си, но когато минаха две-три секунди, в които се убеди, че действието на момичето бе напълно безвредно, тя усети странна топлина да се разпростира в нея. Странна, защото имаше чувството, че никога не беше преживявала същото нещо преди. Макар че защо това би било така? Може да нямаше спомените си, за разлика от всеки друг човек в този свят, но вероятно преди това тя бе била също като тях - човек със семейство и приятели. Защо тогава това чувство на близост до друго човешко същество й беше непонятно на инстинктивно ниво, по същия начин както на инстинктивно ниво тя беше уверена, че ще може да се погрижи за себе си, когато последва червенокосият хулиган в неизвестността на нощта?

- Това е много хубаво момичета, но тези заигравки са само странични атракции. Истинският чар на фестивала е храната - обяви Хиитоми, удряйки юмрук в длан настървено.

- Не, забрави това, аз черпя! Или по-точно сестра ми черпи. Каза, че иска да си прекараме добре последния ни фестивал преди да влезем в магическата академия.

Въпреки потенциалната мрачна интерпретация на последното изречение, Хиитоми изглеждаше наистина ентусиазирана от този шанс. И така се започна. Якитори. Окономияки. Такояки. Изглежда Хиитоми не беше особено капризна, което означаваше, че не отказваше да вземе порция от който и да е щанд. Колкото до останалите момичета...

- Наистина прекали със захарния памук, а? - беше странно, че Хиитоми може да направи този коментар със сериозно изражение, след като "прекалявка" щеше да омаловажи количеството храна, която те бе поела до този момент.

Трите момичета бяха седнали да починат на пейка в края на дългата поредица от атракции. Малкият щанд за якисоба зад тях сякаш маркираше границата между фестивала. Въпреки оплакванията от женската група, съдържателят на мястото се опита да рекламира своя труд.

*Какво ме прихваща наистина!?* Минаваше през умът на Мико. Една част от нея и натякваше, че си губеше времето с тези атракции и бе отегчена, но пък до сега не се беше чувствала толкова облекчена. До сега не бе правила такива жестове за друг. Но пък ако не бе дала този жетон на благотворителност на Уинри, не можеше да си прости, понеже все пак ако не бяха напътствията на Уинри и Хиитоми, Мико щеше да е доста изгубена. И все още беше. В умът си, сякаш имаше някакви по-добри неща за вършене и нямаше място за забавления, което може би се дължеше на животът на Мико който досега не е бил нищо друго освен борба за оцеляване и самостоятелна подобрителност. Освен, че не е така. Нали!?

Дори и да не си спомняше нищо за миналото си, все пак би трябвало да е имало някой който да я е напътствал до този момент. Не можеше всичко да е плод на нейната осезаемост за същността й. Тя беше различна от другите. Може би просто искаше да се впише сред тях и колкото и невъзможно да беше, да й дадат шанс. Следователно всички щяха да придобият признателност към това което тя е направила за тях и можеше да изгради някакви връзки. Въпреки това, тя трябваше да стане силна по само себе си. Както винаги се е опитвала да направи досега.

Докато Мико се беше замислила, тя забеляза, че на Уинри нещо не й беше добре. Дали беше заради захарния памук наистина, както намекна Хиитоми!? В този момент, възръстен мъж с готварско облекло попита момичетата какво биха желали. Мико обаче нямаше никакви пари в себе си, но Хиитоми каза, че ще черпи. Сега като се замислеше, резервоарът на Мико беше празен след поредицата от забавления днес. Мико се впусна в начална позиция, като беше решила тя да направи поръчката този път.

-Ще искам специалитета на заведението Ви, г-не! - затвърди Мико, след което погледна загрижено към събеседничките си.

-За другите момичета с мен ако може нещо свежо. Мисля че са превишили със нивото на захар. - Мико имаше опасението че в захарните храни имаше отрова и не смяташе да рискува ако й поднесат нещо сладко. И все пак тя наглеждаше своите сътруднички. Имаше опасението, че може би бяха отровени с нещо. Явно този фестивал си имаше и тъмните страни, все пак. Разбира се, това можеше да бъде преувеличение от нейна страна, но Мико винаги имаше едно наум за това какъв ефект имаше тази реалност.

Напълно разбирайки, че всъщност монети каквито онази която използва Мико, представляваха вид парична стойност.

-Хмпф. - изсумтя момичето самоуверено, съзирайки Хиитоми с ретината си сякаш се прицелваше в нея. Сензация, която можеха да накарат събеседничката й да си помисли, че винаги може да разчита на Мико. Може би наистина изпитваше това от дъното на душата си. Или пък не!? Впрочем досега никой не се бе доверявал толкова на Мико. Или тези момичета бяха прекалено лесни за връзване, или Мико имаше голям късмет. На този етап, тя нямаше намерение да ги предава. Особено, защото те я караха да се чувства по-силна до такава степен, на която не би се чувствала, когато се биеше за себе си. Но пък ако беше в двубой срещу Хиитоми, предричаше, че това би било честна битка.

Съзнанието й за миг беше отвлечено от нещо скитащо се в дърветата, което я накара да впрегне мисловния си процес някъде другаде. Но къде точно? Беше на място което напълно я бе откъснало от заобикалящата я среда. И я накара да си върне мислите назад за това колко силна всъщност беше самата тя, защото на това място, на което беше Мико, тя бе пречупила вратът на някакво изчадие и гледаше към своята партньорка, която може би излъчваше воля подобна на тази на Хиитоми.

Фрагмент от нейните спомени, завръщаш се в паметта й, може би? Усещането беше сякаш това наистина го бе преживяла, но също някак си...внушено от външна страна. Дали мракът който Мико бе видяла, не бе свързан със създанието, което бе сломила в миналото? Също, русокосият мъж който се появи в нейната визия, сякаш я подготви за среща за сблъсък със същото препрядствие в бъдеще. Каквато и да беше тази форма която преследваше нея, можеше да стигне до този извод, след като когато бе избягала от болницата, Мико бе усетила същото присъствие, то същото това същество й разкри част от миналото й, в което изглеждаше също е имала партньори, и напътстващи я като човекът с русата коса с който ходеше по безкрайните коридори докато размишляваше филосовски над състоянието й, но и също така човекът, от който тя си припомни първото си име.
„Ми-....ко!?” сричайки мисълта й едвам успяваше да свърже две и две заедно, но упорито впрягайки волята си, Мико щеше да го направи, дори и ако въпреки това щеше да използва своя прякор който й бе измислила Уинри за напред.

Но това определено беше стойностна ретроспекция. Оставяйки с подкрепяващите я намеци от страна на русокосия, че можеше да се справи с това, а дори щеше да й хареса, Мико остана с впечатлението, че може би този мрак не беше заплаха за нея. Тя беше готова да зареже яденето си и за да отиде към източникът на това „присъствие“ и да провери какъв беше смисъла на всичко това, което научи за това относително кратко време, храната й тъкмо бе сервирана, но може би привързаността към миналото й, както и нейното любопитство можеше да я откаже от това сочно парче месо. Образът който се манифестира в умът й....нима това беше нейн огледален образ!? В момента я интересуваше повече да разбере това отколкото да се насити обилно.

Мико погледна в посоката, към която посочи Хиитоми. Тя не бе добре запозната със порядките и обичаите на местните по време на фестивали, но групата младежи, която се бе показала измежду мрака в дърветата, влачеха крака със странна решителност към щанда за пържоли, която накара Мико да настръхне.

Пригласявайки се обратно към настоящето, Мико отърси главата си след всичките неща, които видя. Беше трудно да се направи, че не бе видяла нищо, но за нейно облекчение, вниманието на останалите не бе насочено към нея, а към сцената която се случваше наоколо през това време докато умът й беше на друго място, което щеше да й даде достатъчно време да върне своето нормално изражение на непукизъм. За сега, тя нямаше да казва на никой какво беше видяла, защото реши да намери отговорът на този въпрос сама по себе си, и да запази всичко в тайна, до колкото и то да бе истина.

Странни неща се случваха на този фестивал и както инстинкта на Мико подсказа, наистина имаше нещо гнило тук. Но дали то беше скрита подправка в храната, или тези изроди просто бяха обсебени от нещо.....може би присъствието, което Мико бе усетила по-рано!? Какъвто и да беше поводът им да ходят по този начин, сякаш не бяха на себе си и нещо просто ги насочваше към щанда, определено накара Мико да настръхне и да изгуби апетит.

-Миазма!? - колебливо попита Мико, която не бе разбрала обяснението на Хиитоми за причината поради която тези хора не бяха наред, и искаше дефиниция на тази дума, преди самата тя да направи каквото и да е по въпроса. Мико все още стоеше на стола си и се бе подпряла с лакътя на лявата си ръка за щанда, докато другите бяха застанали в бойна позиция.

И тя, както другите предусещаше, че като цяло тази дума имаше мрачно обяснение и беше не по-малко провокирана от другарите си, но за сега нямаше повод да прибързва до грубост и безхаберност. Но ако някой от тези зомбита я бе доближил, без да се двоуми щеше да им срита задника. Духът й не бе достатъчно подтикнат за да бърза да се бие, и ако щеше да се бори, то първо очакваше те да направят първия ход.

За разлика от обяснението на Хиитоми, това на котаракът прозвуча достатъчно кратко и ясно, за да може да го разбере Мико. Хиитоми обаче беше на половина права, защото в случая тези създания не бяха просто физически пострадали. Мико също усети че това нещо афектира нейната психика, но не смяташе да каже какво бе изпитала преди малко, защото нямаше много време реакция и трябваше да премисли бързо.

Понеже вече бе нападната, тя трябваше да се впусне в битка и да впусне танцовата си стъпка в действие. Но първо трябваше да отбегне захвата на Зомбито. С ръката с която се беше подпряла на щанда, тя щеше да си даде начален напредък и да се оттласне настрани като разбира се щеше да си подпре с десния крак за да не вземе да падне от стола. Колкото до самото Зомби, след като беше встрани от него, Мико смяташе да го залови с двете ръце за косата и да забие главата му в стола. Но това нямаше да е достатъчно защото по този начин противникът й просто щеше да рикушира от стола. За това тя щеше да го довърши като грабне чинията с пържолата в дланта на дясната си ръка и, също със засилка, я забие с пълна сила в главата на противника си:

-Итадакимасу. - щеше да бъде завършващата фраза на Мико, след действието с пържолата, като се надяваше с това вече би трябвало да го изравни със земята. Разбира се, тази поредица от действия не бе с цел убийство, тъй като Мико нямаше намерение да си цапа ръцете със създания от толкова низше ниво. За това, както каза Таро, след като накара разбере, че тя нямаше да бъде неговото главното ястие, тя също щеше да направи бягство с останалите.

- Китсунеби!

Хиитоми изрецитира заклинание по начин подобен на това, което Мико бе чувала от Уинри преди, но ефектът беше по-различен. Този път вместо разрушение магическият огън създаде огнена преграда между групата нормални хора и останалите зомбита. Друга забележима разлика бе, че не самата Хиитоми произведе огъня, ами лисицата появила се по нейна команда.

- Хайде, да се махаме от тук - каза червенокосото момиче на другарките си.

Момичетата се втурнаха заедно към центъра на фестивала, откъдето бяха дошли, без повече забавяне. Уинри все още не беше в настроение, припайки след останалите с вида на човек, който ще повърне всеки момент.

- Защо бягаш, Мико-чан?

Мико отново чу гласът в главата си.

- Най-накрая всички можем да съберем отново. Нима намери нови приятели толкова бързо? Искаш да ни оставиш зад гърба си и да се впишеш в този свят, който се е забавлявал, докато ние изпитвахме болка през цялото това време?

- Хей... Така ли ми се струва, или миазмата ни... преследва? - попита Хиитоми, сякаш искаше някой да я убеди, че греши.

- Кон!

Лисицата на Хиитоми изписука нещо, когато се обърна назад без да забавя скоростта на летежа си. По някаква причина Мико имаше чувството че разбира потвърждение в този звук.

И наистина, зад се мъкнеше странно създание, изградено от множество черни червеи преплетени помежду си. Аурата на създанието бе същата като на тъмното присъствие, което Мико усети между дърветата по-рано. Сега обаче чудовището ги преследваше по самата пътека, осветена от нощните лампи.

- Ново тяло наистина би ми дошло добре.

Както по-рано Мико чу гласът на създанието в самата си глава, а не сякаш идваше от самото него. По ужасените изражения на другарките си, Мико можеше да предположи, че този път гласът на създанието бе чут от всички тях.

- Това не може да се случва - измяука ужасен Таро, докато тичаше до Уинри, която някак успя да се изстреля в началото на групата. - Толкова концентрирана миазма... Вече успяло е да формира физическо тяло. Ако ви досегне по някакъв начин, щетата ще бъде истинска. Ако не и по-лошо.

Хиитоми демонстрира на какво беше способна. Магията й доста наподобяваше тази на Уинри, но сякаш червенокосата умееше да изпълнява своята магия по-добре, а и до нея се появи огнена лисица което може би беше нещо като сътрудник. Тя направи огнена стена уж за да спре зомбитата, но след това се появи нещо по-ужасяващо. Вход: Чудовището от Миазма. Каквото и да беше то, сигурно беше причината зомбитата да действат по този начин, то бе обзело тяхната форма преди да разкрие своята истинска външност която беше наистина отвратителна.

Добре, че бяха приятелките й, които й даваха не само морална но и физическа подкрепа, иначе Мико щеше да бъде обречена. Нямаше да бъде напълно беззащитна, но тя можеше да усети нивата между нея и изчадието което беше по петите й, и едва ли би могла да отстои себе си срещу нещо от сорта. Освен това изглеждаше докато изказваше емоциите които изпитваше, те имаха нещо свързано с момичето. Тя дори чу старото си име още веднъж което потвърди за нея че наистина се казваше Мико. Не знаеше от къде то я познаваше и защо, но не искаше и да се опита да го забавя. Въпреки разликата между нивата им, може би Мико можеше да се остави то да я погълне, но ако това се случеше, то тя едва ли би понесла болката, която създанието изпитваше. Все още не знаеше как да се изправи пред нещо такова като отново да бъде сама, за това бе изградила кръг около себе си, колкото и малък да беше той, но също, защото и искаше да се впише в този свят, а приятелките й бяха единствените които до сега потвърдиха нейното съществуване. А изчадия като това което ги преследваше, не бяха модел който би могъл да пасне в този свят.

-Мамка му! - изсъска Мико и смръщи поглед докато тичаше до останалите. Можело ли е наистина да се изправи срещу такова чудовище преди? Тя не помнеше нищо за миналото си освен името си на този етап, но какво ли, ако това чудо беше превзело от нейните познати в миналото? Мико не искаше да бъде следващата. Тя не очакваше да намерят изход, този път инстинктите й подсказваха че трябваше да избяга, независимо от ситуацията.

- Хайде Мико, дай ми една от тях. Когато имам човешко тяло отново, двете с теб ще можем да се веселим като в доброто старо време.