Какво се случи току-що? Когато момчето се блъсна в тялото й, Мико можеше да се закълне, че малките самолетчета, които той управляваше, изстреляха куршуми към нея отново, преди Мико да затвори очи и да се озове някъде, дълбоко в съзнанието си, където тя видя една демонична фигура, излъчваща заплашителна, но в същото време всяваща усещане за власт аура. То я попита с насмешка, дали това наистина бе всичко, на което Мико бе способна. Но дали демоничното същество я питаше това, или самата тя си задаваше този въпрос?
Честно казано, дори самата тя усети, че при последния раундхаус, можеше да вложи повече сила от онова, с което разполагаше. Тя единствено бе успяла да накара момчето да залитне настрани. Единствено отнеха 1-2 малки стъпки на момчето, за да балансира, и да отвърне по свое му с атака, която нормално би изкарала Мико извън съзнание. И най-вероятно бе успял да го направи, защото наистина за миг, когато видя фигурата на демонът пред себе си, Мико бе изпаднала в нещо като транс. Но не отричаше, че това не се бе случило наистина. Изчадието излъчваше усещането, че може да я плячкоса с дланта на ръката си. Може би силата, която Мико получи, бе резултат на това, че този демон, я бе пощадил!?
В края на краищата, Мико получи онова, което искаше. Да, наистина си пострада за движението, което направи след подсичащият вятъра тайфун изпратен към нея от момчето, както и след поредният акт от самолетчетата му, зарядите на които бяха почти фатални за Мико. Някак си, неговите атаки се получаваха безупречно, докато Мико се проваляше отново и отново, и може би в този аспект, демоничното изчадие беше право.Мико наистина имаше излишък на нещо. Но дали това беше мотивация? Сила? Или може би чист опит? Може би, самата Мико не разбираше докъде можеше да достигне собствения й потенциал, който бе отвъд рамките на този свят.
Каквото и да беше това, след като Мико отвори очите си, тя видя как момчето бе на колената си. Навярно, докато бе извън съзнанието си, Мико бе успяла някак си да контрира, че сега той бе в това положение. Задъхала се от напрежението което бе усетила, Мико се потготви за може би последния, фатален рунд. Шансът, който момичето получи, благодарение на каквото и да беше това, което тя бе видяла в съзнанието си. Дори самия дявол да й бе дал сили, тя нямаше да се откаже и щеше да ги вкара в употреба. Това не беше пределът й. Не беше всичко, на което бе способна, и самата Мико знаеше това, макар и да разбираше границата до която достигаха възможностите й. В моментът обаче, тя бе надминала пределът, и каквото й да бе онова нещо, което и бе дало сили, и бе накарало противникът й да падне на колене, за нея беше по-скоро благословия, отколкото проклятие.
Същия този гняв и ненавист, който вътрешния й демон изпиташе към нея, тя щеше да насочи в следващата си атака, като този раундхаус, щеше да бъде различен от предишните. Самата Мико имаше чувството, че краката й горяха в пламъци, докато цялото й тяло бе изтръпнално. Но всякаш кръвта по вените й се раздвижи или нещо от сорта, защото самата Мико усещаше топлина. Не беше сигурно дали това бе на добре, но при всички случаи, тя трябваше да се постарае, този път да не се проваля в никакъв случай, защото втори подобен шанс можеше и да не получи.
-ХА-А-А-А.... - тонът, с който тя извика, звучеше всякаш тъкмо се бе покатерила от дълбините на Адът обратно към повърхността. С измъчен, но в същото време устремен тон, момичето наддаде боен рев, докато завъртя тялото си. Целия свят около нея в момента бе тъмен. Единствено виждаше себе си, фигурата на момчето, и следата, която оставаше зад кракът й, докато тя замахна отново към него с раундхаус. Назад по часовниковата стрелка, Мико издигна кракът си, защото при пълно завъртане, тя щеше да го спусне към момчето от горе-надолу, подсичайки го през едното рамо, като че ли замахваше с огромен меч към него. И то меч от който извираше огнено кълбо. По този начин тя усещаше ходилото си докато изпълняваше, може би последния си раундхаус кик. Беше всичко, с което разполагаше. Вярно. Беше жалко, че това бе единственото, което Мико знаеше, но....може би, тя щеше да превъзмогне себе си, и накрая не само тя да бъде доволна от резултатът, но и да удовлетвори тъмната половина в себе си. Тя все още разчиташе на своите приятели, но финтът, с който се изви кракът на Мико докато изпълняваше ритникът си, не беше като до сега. Тя можеше да почувства крайникът си като горящ метал, който щеше да използва, за да разсече опонентът си на две. С новопридобитата енергия, която Мико получи, това за нея се стори като детска игра. Тя използваше техниката си толкова често, но този път просто имаше чувството, че няма начин да пропусне. Това беше всичко, което Мико знаеше, единствено трябваше да опита още веднъж, и беше сигурна, че този път щеше да улучи право в десятката. С намерението да убие ако бе нужно, Мико се завъртя и докато се завърташе издигаше ритникът си, а при успешно завъртане, тя щеше да го спусне с диагонален подсичащ раундхаус. Не беше сигурна докъде се разширяваше силата на способността й, но интуицията й подсказваше, че нямаше нищо, което да не се беше пречупило след изпълнението на своя раундхаус този път и се надяваше, че щеше да бъде права. Не. Трябваше да бъде права, защото животът й бе заложен на карта, и не биваше да го пропилява на такова място, и срещу такъв противник. Щом можеше да извлече някакви сили от място, за което Мико не подозираше, че съществува в себе си, за нея в този момент нямаше нищо невъзможно, и с мощта на прорязващо нажежено острие, тя замахна с кракът си към него!