Alter World RPG

Въпреки елитното ниво на Академията, това болнично крило не е изключително голямо, съдържайки само няколко легла. Единственият постоянен лекар е доктор Аваки (Аваки-Сенсей), но понякога наема асистенти имежду онези ученици, които изучават духовно лечение. Този човек има доста остър характер, но мълвата е че дори директорката не смее да му противоречи!

Когато полумъртвият Зертариан се довлече тук "полумъртъв" тук и почука на вратата, чу как мъжки глас го подканва да влезе, но по определена причина момчето не можеше да я отвори. А именно...

- Планираш ли да влизаш изобщо?

Гласът от другата страна попита остро, след което вратата се отвори и на земята се срути по очи безпомощният Зертариан.

- Сериозно... - мъжът въздъхна тежко, сякаш се въздържаше. - Ще повдигна въпроса Духовен Доктор да стане задължителна дисциплина. Щом тези безрасъдни битки са нормата в днешно време, предполагам че никой не може да възрази срещу нуждата да знаете как да се грижите за себе си.

Мъжът се наведе и хвана Зертариан за яката. Момчето, едва в съзнание, чу как платът на дрехата му се раздира. И преди да се усети, той бе вдигнат на едно болнично легло доста безцеремонно.

- Да видим... - мъжът докосна гръдния кош на червенокосото момче и затвори очи за миг.

Докторът се отмести от страната на Зертариан без да продължава речта и извади нещо от чекмедже.

- Мога да те закрепя и да ускоря лечението на тялото ти, но ако искаш помощ с по-критичните ти наранявания, ще те посъветвам да отидеш директно до градската болница. Духовното лечение помага на тялото ти да се възстанови по естествен начин, така че не работи от днес за утре, ако планираш да правиш нещо в скоро време.

Докторът залепи няколко талисмана на ралични места по тялото на Зертариан и активира заклинание с някаква мудра. Това лечение може да не бе чудо, но момчето все пак усети прилив на сили, почти сякаш беше взел един час следобеден сън.

Зертариан:
+45 Жизнени точки

Пътят на Зертариан до болничният кабинет му се бе видял като бродене през дълга пустиня. Раните му заедно с настинката му натежаваха с всяка крачка докато накрая не стигна до кабинета, за който инструктура от изпита му беше описал и дал насоки. Мракът постепенно обземаше магьосникът. Той успря да почука, след което леко упря глава до вратата в опит да си даде малко време да се съвземе. Стори му се, че чу глас от вътре, след което опита да хване дръжката, но го направи докато се беше подпрял целият върху вратата. Дърпането му на дръжката го доведе да се сгромоляса по пода като боулинг топка привлечена към земята от земното притегляне. Успя да чуе само части от речта на доктора като споменаване на магически доктор и градската болница. Изведнъж усети прилив на енергия и намаляване на болката, след което отвори очи и се огледа. В главата му още кънтеше думите магически доктор, което го накара да попита сериозният строг мъж в стаята:

- Нали не съм изпуснал изпита за магически доктор? Макар че сигурно ще се изложа и там... Проклятие трябваше да науча Celestial Mending от книгите на баща ми. *cough* *cough* - тъкмо приключи изказването си и се разкашля заради настинката си.

Виждайки вече мъжа в кабинета без мрака в очите си, Зертариан каза:

- Благодаря много за лечението. - Някак обаче замлъкна веднага след тези думи. Мъжът пред него всяваше уважение и известна доза паника, като че ли трябва да внимава какво казва за да не се изпати.

След като доктора остави Зертариан, той се замисли дали да отиде да яде до бюфета на академията или да поспи. Къркоренето на корема му бързо каза кое е правилното решение. В бързането си да стигне до тук, той не бе ял от селото насам. Ставайки от леглото, той се протегна и изпука няколко прешлена, след което извади портмонето си за да провери дали разполагаше с нужните средства. Последният месец го бе карал на собствени разноски без джобни или особена помощ от родителите му.

- Добре ще ми стигнат засега. - каза той след като огледа портфейла си. Преди да затвори портфейла обаче, той се загледа в една стара изгоряла снимка вътре. Снимката беше наполовина изгоряла. На неизгорялата част се виждаше момиче, което се усмихваше щастливо, а в дясно от нея беше самият Зертариан, макар и да не се виждаше самият той от от изгарянията по снимката.

* Юмико... Tова беше от летния фестивал в Токио, преди инцидента в Сайтама. Тя беше щастлива, че най - накрая се научи да прави оригами успешно. Колко безпощаден е бил взривът... Дори тук, Мизуки и даже аз самият сме заличени.* - Снимката бе пострадала от инцидента в Сайтама. Въпреки всичко Зертариан винаги я е носил със себе си.

Зертариан излезе от болничния кабинет и се запъти в търсене на бюфета. Излизайки обаче леко се сгъна и болката от ребрата му го удари тежко./p]

- Оххх... Не, преди да ям ще мина през болницата, но преди това ще ми трябват пари за болничният престой. - Той извади телефона си и набра майки си докато вържеше към изхода на академията. В разговора си щеше да сподели просто как влака е бил нападнат от Терористи, и един от тях бе строшил ребрата му. Той също така се подготви да отдалечи телефона от ухото си след като кажеше това на майка си, защото знаеше, че тя би откачила след като чуе това. Все пак щеше да й каже да не се притеснява, защото е подсигурил този терорист никога повече да не ползва главата си. Макар и да не е било изцяло заради самите постижения на Зертариан.

Чувайки странният звук, магьосникът виздиша и си каза:

- Е поне няма да я вбесявам. Дано поне извадя късмет в болницата и намеря начин да платя за раните ми. Ако не ще пробвам да измисля нещо. - той продължи по пътя към болницата. На моменти се чудеше за бинта на ръката му, която бе пострадала от ритуала и си мислеше дали няма да му довлече някой проблем ако попадне на някой доктор или екзорсист, макар че училищният доктор не бе го тормозил с въпроси, но знае ли какво ще стане в самата болница.

От време на време хвърляше поглед по коридорите дали нямаше да види своята спътничка от влака. Беше ли стигнала безопасно до Киото? Все пак й беше длъжник, тя спаси живота му от онази жена терорист, която го бе вкарала в тази кондиция.

Зертариан бе самотен в този коридор, през който минаваха онези, които имат нужда от помощ. Но поради неговата целенасоченост, това вероятно не му направи особено впечатление.