Alter World RPG

Тук се разглеждат повечето дела свързани с престъпления от магически характер. По време на делата тук присъстват множество изпълнителни органи обучени в противопехотна магия, както и екзорсизъм, въпреки че достъпът до магия на подсъдимите обикновено е запечатан.

Студ. Беше първото нещо което Мико усещаше. И болка. Не веригите бяха причината за тези вълни от емоции които минаваха през цялото й тяло. По-скоро душата й в момента беше в един мрачен стадий. А и стаята в която се намираше също издаваше подобна атмосфера. Страданието на други които са преминали през същата тази стая беше нещото на което Мико бе изпитана в момента и тя усещаше цялата тази тежест.

"Пробуди се, а?" Дълбок мъжки глас намекна очевидното докато Мико едвам повдигна клепачите на очите си. Беше като че ли се събуждаше от някакъв кошмар, но по ирония на съдбата Мико не се намираше на правилното място където трябваше да бъде. Изборите които направи тя бяха причината да се озове в тази мистериозна зала. Мико пое няколко дълбоки въздишки като дъха й се виждаше като дим във въздуха заради хладината която таеше в пространството около нея.

-Къде съм? - като че ли тя зададе въпросът по-скоро на себе си, защото наистина не разбираше какво беше това място. Може би това което й помагаше да се държи права въпреки че беше окована цялата с вериги беше нейния опит, дълго преди да изгуби спомените си, подземието в което беше Мико беше може би същото на което тя би могла да опреличи това място.

Тя огледа внимателно наоколо, наистина изглеждаше като че ли беше в някакъв подземен свят. Пред нея имаше бюро зад което седяха хора, а до нея беше застанал мъж който държеше меч в едната си ръка. Мико се питаше дали и той не беше пазач? Като се сети какво беше сторила преди да попадне тук, тя напълно разбираше защо това й се случваше. Беше един вид наказание за делата й. Но тя наистина нямаше намерението да навреди на никой. Може би те просто не разбираха от къде беше дошла Мико и най-вероятно до някаква степен я обвиняваха за това че се опита да премине през портите без да е дала документите си.

-Дело!? - проговори тя едвам, като тези думи бяха отправени към мъжа до него. Гладът който изпитваше й пречеше да говори освен че беше като че ли пребита от цяла глудница. Но тя трябваше да потърпи още. Всъщност Мико имаше едно на ум, след като изпитваха моралът й, как можеше да постъпи за да се върне обратно в правилната насока. Тя преглътна тежко и погледна към съдиите чакайки да чуе от тяхната перспектива, каква беше тяхната обективна точка? Едно погрешно действие можеше да изпрати Мико в подземието при някои хора които може би бяха по-лоши и от терористите които бяха нападнали влакът с който бе пристигнала до тук. Бавно жизнеността в погледът на Мико се връщаше и в момента тя изглеждаше по-скоро решителна и готова да се изправи и срещу най-лошия случай. Но може би по-добре беше на този етап да преговори делово. Мико щеше да остави думите й да говорят вместо действията й от тук-нататък. Вместо да се опита да се пребори и да избяга тя остана в мирно положение но със сигурност не стойка на някой който бе готов да поеме наказанието си, а по-скоро зае стройна поза доколкото й беше удобно заради веригите.

Изказването на възрастния до някъде успя да изненада момичето. Поради някаква причина той вече знаеше как тя се нарича. Дали беше защото все пак е бил получил писмото което Мико бе убедена че достави към тях, или защото някой от приятелките й я беше издал? Мико силно се надяваше никой от тези хора да не се е бил свързал с нейните познати.

Начинът по който хората насядали зад масите наблюдаваха Мико накараха кожата й да настръхне. Гледаха я обвинително всякаш каквото и да каже беше безмислено. Не знаеше къде беше попаднала но определено в момента бе изпитвана, и кой ли знае какво щеше да се случи ако се беше провалила. Имаше ли изобщо начин тя да се измъкне от тук без да пострада повече от колкото вече беше в текущия си статус? Едно беше сигурно и това беше, че заради изпитателния им поглед и аурата която излъчваха, Мико напълно осъзнаваше че тук нямаше правото да ги лъже и трябваше да бъде себе си. Проблемът беше че Мико не беше добра с извиненията. Но може би тук беше по-добре да се извини за това което беше сторила.

След като старейшината й даде време да се изкаже, Мико не знаеше първоначално дали изобщо си струваше да се възползва от този момент. Беше като че ли Мико знаеше, че беше съдбата й беше в ръцете им. Тя наклони глава надолу и прикри погледа си. В този момент изглеждаше като че ли тя дълбоко съжаляваше за това което беше направила, докато всъщност през това време тя сама се опитваше да събере думите които щеше да каже, за да изглеждат достатъчно законни. Предполагаше, че нямаше правото да овърта и трябваше да каже истината такава каквато е. След кратка пауза в която в залата не се вдигаше и шум, Мико като че ли се опита да избегне лошите погледи насочени към нея, като при вдигането на главата си тя погледна към възрастния човек с бялата брата.

-Съжалявам! - каза Мико с ясно изразен тон директно отправен към него. Макар и по речта й тя да се извини, стойката й подсказваше, че момичето всъщност не съжаляваше за нищо. Но все пак нямаше как да върне нещата назад и разбираше, че трябваше да изчисти името си.

-Разбирам, че това което направих беше грешка. Обещавам че нямах цел да навредя на никой. Не знам дали сте получили писмото ми и дори аз самата не знам какво беше написано вътре, за това исках да го предам лично на важна фигура на която мога да имам доверие, но предполагам, че това няма значение.... - Мико направи кратка пауза в която реши да не овърта много с детайли оправданието си, а да помоли съдията за нещо в случай, че наистина беше обречена да гние в това подземие.

Макар и Мико да не знаеше в какво се беше забъркала, може би разумната й реч щеше да повлияе на старейшината, колкото и да възразяваха останалите, които я гледаха сякаш беше обречена. Самата Мико се чувстваше все едно беше стъпила на тръни, но не остави това в никакъв случай да повлияе на разсъдъка й или желанието й за живот.

- Наистина, прочетохме онова писмо. Препоръка от самата фамилия Тсучимикадо, както и пълна стипендия за Магическата академия - белобрадият мъж продължи със същият тържествен тон.

- Точно така, имате ли някакво оправдание, Тсучимикадо Йошитака?! - внезапно един от другите мъже около белобрадия говорител се изправи гневно. Този обаче беше гладко обръснат. - Всъщност, може би главите на вашия клан трябва да са подсъдими тук за измяна!

Един човек от външния пръстен на места за публиката се изправи. Той изгледа Мико като насекомо, което го бе ухапало.

Тсучимикадо Йошитака

Гологлавият мъж изобщо не беше задоволен от това, но белобрадият отново пое контрол с реч:

Глас, който Мико не бе очаквала да чуе, се чу от по-задните кръгове на публиката. Това бе Хиитоми, която се бе изправила на крака. До нея стоеше Уинри, която изглеждаше парализирана от сериозността на случващото се.

- И все пак демоничната й природа показва открита враждебност към хората - каза белобрадият мъж. - Ако демонът взима превес над нея, то тогава трябва да я съдим като демон.

Хиитоми искаше да възрази, но не можеше да намери начин да възрази на този аргумент, така че просто трепереше с юмруци присвити от гняв, но не към съдията. Гневът бе насочен към собственото й безсилие.

Значи все пак съдържанието в писмото нямаше цел да натопи Мико, а всъщност да я възнаградят. Мико почувства успокойствие за кратък миг което бързо беше прекратено. Един от съдниците се обърна към главния от фамилията на момчето, който всъщност присъстваше на делото, нещо, за което Мико не подозирашe, и обвини кланът му за измяна, че допускат Мико в академията, след което изгледа Мико като че ли искаше да я смачка. Лека вълна от шок мина през Мико след като я конфронтира с толкова неприятен поглед. Какви бяха тези хора? Определено излъчваха някакъв авторитет, но всички изглеждаха по-страховити чудовища от какъвто и да е демон.

Явно фамилията на магьосника който даде писмото на Мико беше Тсучимикадо, но то не влизаше в сила след оправданието на главата на известния магически клан, и накара Мико да се чувства дори още по-жалко, след като разбра, че магьосникът който я беше препоръчал, не го е имал наистина в предвид. По същата тази логика, самата Мико разбираше, че беше подвела този човек също и се надяваше да не я мрази след неприятността в която забърка себе си и всички около себе си.

Мико мислише че след като поеме отговорност за действията си това означава че можеше да се осмилят над нея защото тя имаше доверие на човекът с дългата брада, но всъщност означавало точно най-лошото наказание, в случая - смърт. Това направо разчупи цялата реалност за момичето като стъкло и тя се почувства сякаш беше изгубена съма в тъмнината.

Но тогава лъч надежда прониза след като Хиитоми се опита да защити момичето. За пореден път приятелките й я спасиха от самата себе си и доказаха че имаше смисъл Мико да продължава да се бори за живота си. Макар и Мико да не искаше приятелките й да бъдат свидетели на това, явно нямаше как този ден да стане от лош - по-лош за нея. При всички случаи хората насядали около масата съдеха Мико като демон, колкото и да се опитваше Хиитоми да я защити. Може би все пак имаше шанс Мико да отстои позицията си, защото все пак досега тя не беше оставила на демонът в нея да вземе пълен контрол.

След аргумента на старейшината, Хиитоми разбра че не може да направи нищо повече за приятелката си, но Мико оценяваше помощта й и кимна към нея със знак че се е справила добре. Сега беше ред на Мико да изкаже мнението си по въпроса. Тя се обърна отново към старейшината и изгледа с решителен поглед към него.

Очите на Мико грееха със жизненост докато се обоснови. Другото тя го остави на старейшината да прецени и се надяваше да се смили над нея за дръзкото действие което бе направила, преди да попадне тук като последствие от тях, за което Мико все още можеше да си изпати със целия си живот. Но тя реши да се бори до края за доброто си име.

Включването на Канари успя да изненада Мико. Той беше толкова потаен, че тя напълно беше изключила, той да бъде още сред бандата. Макар и студеното му държане след като беше разбрал, че Мико е демон, тя разбираше, че той се опитваше да й помогне, дори и да изглеждаше всякаш беше неутрален към цялата случка.

Може би това което не й хареса е че той вметна случилото се във влака за да оправдае защо си струва Мико да не бъде екзекутирана. Случката във влака беше голяма причина тя да попадне на това място. Сега като се беше се беше вгледала в присъстващите наоколо, може би някои от компанията липсваха и това беше магът с огнено-червената коса с който се беше запознала на влака и я въведе в цялото нещо с терористите. Питаше се, къде ли се беше изгубил той и дали не беше в по-некомфортна ситуация.

Но сега не му беше мястото Мико да мисли за това, тъй като все пак трябваше да направи още нещо за да изчисти името си. Нещо което се подсети благодарение на включването на Канари.

-Да. Опитах се да помогна с всички сили колкото се може повече невинни да стигнат до тук. Може би трябва да ми дадете кредит за това. - допълни Мико, изказвайки се малко грубо, но това беше типично в нейн стил, не беше преструвка.

- Мълчание! - нареди чернокосият мъж, който бе забелязал събуждането на Мико по-рано. Зад тази команда обаче имаше истинска сила, тъй като той направи ръчен печат куджи-ин, който произведе магическа енергия, която парализира устата и гласните струни на Мико, когато я удари. - Ще говориш, само когато те запитат нещо.

След това мъжът отправи поглед към Канари, сякаш планираше да запечата неговата уста след това. Но белобрадият старейшина продължи, сякаш нищо не се беше случило.

- ТОВА Е НЕЛЕПО! - извика гологлавият старейшина, като отново се изправи от мястото си, с юмрук стиснат в готовност да удари масата.

Гологлавият великан седна бавно на мястото си, успял да възвърне самообладание. Допреди момент от очите му излизаха искри, но сега те бяха потъмнели.

- Но как ще осигурим това? - попита един от другите старейшини.

Цялата зала застина в тишина.

На друго място, това вероятно би имало силата на апел за съжаление. Но в тази зала, тези думи, чието значение самата Мико не разбираше в момента, промениха физиономиите на фигурите с авторитет. На нечии лица се изписа колебание. На други - хладнокръвен опортюнизъм. Въоръженият мъж пред Мико бе един от малкото, чиито лица не мръднаха дори мускул при този детайл.

Не малко хора гласуваха против, включително гологлавия старейшина. Но повече хора гласуваха за.

- Решението е взето - отсъди белобрадият старейшина. - Шестте месеца започват да текат от днес. При провал на първото, второто условие, нападение над човек, освен при защита на живота ти, или при загуба на контрол, ще бъдеш екзекутирана от Ямагучи-сан.

Мъжът с меча се усмихна иронично на Мико, сякаш намекваше "не си и помисляй, че можеш да ми избягаш".

- Свободна си - нареди белобрадият.

Няколко човека в съвпадащи облекла отпуснаха куджи-ин печатите си и ефирните вериги, които оковаваха Мико се изпариха, сякаш никога не бяха съществували. Приятелките й се стекоха към нея от местата си, подкрепяйки я от двете й страни, тъй като тя се срути моментално на земята от изтощение.

Изглежда Мико нямаше пълната свобода да говори. Тя беше получила забрана като не само да помръдне устата си, дори не можеше да гъгне като че ли беше парализирана. Заклинание което явно беше извършено от човекът с меча който седеше до нея. Той изгледа и Канари всякаш мислеше да направи същото и на него.

Мико остана безмълвна през цялото време докато фигурите с авторитет обсъждаха дали тя трябва да бъде екзекутирана или не. Явно въпреки предупреждението към Мико и нейните събеседници да замълчат, думите на Канари бяха оказали голямо влияние върху резултатът.
Старейшината каза много неща, и то някои отнасящи се към самата Мико за които тя дори не знаеше за момента. Единственото което можеше да поеме от казаното от него беше, че първо трябваше да мине през входния изпит на академията, и от тогава-нататък, тя трябваше да изпълнява тяхната воля и в рамките на шест месеца, които не бяха никак много, да открие този Демоничен Крал, и да го победи.

Екзекуторът й можеше да се подсмихва колкото си иска, но Мико вече беше наясно, че нямаше пълната освобода да прави каквото си иска, поне докато не изпълни техните заръки, макар и старецът да беше казал, че е "свободна". Свободна обаче в случая означаваше свободна от тази зала, не напълно, все пак беше наложително в бъдеще да следва техните заръки.

Тя получи голямо облекчение , когато разбра, че все пак няма да я убиват. Но когато се отпуснаха веригите с които беше окована, Мико беше толкова безсилна че се струполи от земята. Когато приятелките и я вдигнаха и тръгнаха да я изнасят, Мико погледна към Ирезуми с примеска между оценителен и изтощен поглед, в този миг може би се очакваше тя да му благодари, но Мико реши да не го направи, или поне не вербално, поради липса на сила, или просто защото не сега беше момента понеже все пак печатът който и забраняваше да говори бе премахнат, миг след това, тя върна поглед към вратата извън тази зала.

За сега поне успя да се измъкне от тази нелепа ситуация. Какво я очакваше напред, можеше само да гадае. Но от тук нататък тя трябваше да се подготви за възможно най-лошия сценарии, което се отнасяше главно за самата нея, но и за всичките й приятели/познати. Не трябваше да ги подвежда и за това тя се щеше да почне да изпълнява мисията която й бе дадена, не заради самата себе си.